Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

— Заради пренебрежението им — отвърна Лиз. — Пренебрежението им към всичко, което е истинско и добро, пренебрежение към любовта, към…

— Да — съгласи се Лиймас, внезапно изтощен, — ето цената, която плащат, че презират Господ и Карл Маркс, и то в едно и също изречение — ако това имаш предвид.

— Ти си като тях — продължи Лиз, — като Мундт и останалите… Аз трябва да знам, нали аз бях подритваната? От тях и от теб, защото на теб не ти пука. С изключение на Фидлер… но останалите… вие всички се отнасяхте с мен като че ли бях… нищо… просто валута, с която да платите… вие всички сте еднакви, Алек.

— О, Лиз — отчаяно промълви той, — за Бога, повярвай ми. Мразя всичко това. Мразя го! Уморен съм. Но светът, човечеството са полудели. Ние сме само нищожна жертва… навсякъде е едно и също, измамени и заблудени души, чийто живот е отишъл на вятъра; хора, застреляни или хвърлени в затвора, цели групи и класи отписани безпричинно. И ти, твоята Партия — Господ е свидетел, тя е изградена върху телата на обикновените хора. Ти не си виждала като мен как умират хора, Лиз…

Докато говореше той, Лиз си спомни мръсния затворнически двор и думите на жената: Затворът е за тези, които забавят нашия ход… за тези, които смятат, че имат право да грешат.

Изведнъж Лиймас се напрегна, вгледа се в предното стъкло. На светлината на фаровете Лиз различи някаква фигура на пътя. Човекът държеше в ръката си малко фенерче, което включваше и изключваше с приближаването на колата.

— Това е той — прошепна Лиймас, изгаси светлините и двигателя и се спусна тихо напред. Колата спря. Лиймас се пресегна и отвори задната врата.

Лиз не се обърна да го види, когато влизаше. Стоеше неподвижна, втренчила поглед напред към улицата и падащия дъжд.

— Карай с тридесет километра — рече мъжът. Гласът му бе напрегнат, уплашен. — Аз ще ти показвам пътя. Щом стигнем мястото, трябва да излезете и да бягате към Стената. Прожекторът ще свети точно там, където трябва да се катерите. Стойте в лъча му. Когато той се премести, започнете да се изкачвате. Ще имате на разположение деветдесет секунди, за да се прехвърлите. Ти тръгни пръв — каза той на Лиймас, — а след теб момичето. В долния край има железни стъпала — по-нататък трябва да се изтеглите по някакъв начин. Ще трябва да седнеш отгоре и да дърпаш момичето. Разбирате ли?

— Разбираме — рече Лиймас, — колко ни остава?

— Ако караш с тридесет километра, ще бъдем там след около девет минути. Прожекторът ще освети Стената точно в един и пет. Дават ти деветдесет секунди. Не повече.

— Какво ще стане след деветдесет секунди? — попита Лиймас.

— Могат да ти дадат само деветдесет секунди — повтори мъжът, — иначе става прекалено опасно. Информиран е само един отряд. Те мислят, че пропускат наш шпионин в Западен Берлин. Казано им е да действат така, че да не изглежда много лесно. Деветдесет секунди са достатъчни.

— По дяволите, надявам се — рече Лиймас сухо, — как си с времето?

— Сверих си часовника със сержанта, който командва отряда — отговори мъжът. На задната седалка за малко проблесна светлина, после изчезна. — Дванадесет и четиридесет и осем. Трябва да тръгнем в един без пет. Още седем минути.

Седяха като онемели, единственият звук идеше от дъжда, който барабанеше по покрива. Калдъръменият път се простираше точно пред тях, очертан от мръсни улични лампи на всеки стотина метра. Наоколо нямаше хора. Дъговите лампи осветяваха небето над тях някак си неестествено. От време на време отпред проблесваше лъч на прожектор, после изчезваше. Далеч вляво, точно над линията на хоризонта, Лиймас видя пулсираща светлина. Тя непрекъснато променяше силата си, подобно на отражението на запален огън.

— Какво е това? — попита той, като посочи натам.

— Информационната служба — отвърна мъжът. — Светлинна конструкция. По нея се предават заглавията на новините към Източен Берлин.

— Разбирам — прошепна Лиймас. Бяха много близо до края на пътя.

— Не можете да се върнете — продължи мъжът, — той ви каза това, нали? Нямате друга възможност.

— Знам — отговори Лиймас.

— Ако нещо се случи — ако паднете или се нараните, — не се обръщайте. В района на Стената стрелят на месо. Трябва да се прехвърлите.

— Знаем — повтори Лиймас, — той ме предупреди.

— Щом излезете от колата, вече сте в района.

— Знаем. Сега млъкни — тросна се Лиймас. После добави: — Ще върнеш ли колата?

— Веднага щом излезете, ще я откарам. И за мен е опасно — отвърна мъжът.