Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Втренчих се нагоре в краката на Сеймор и се напънах да се надигна на колене. Заврях деринджъра в слабините му. Той застина и сведе поглед към мен.

— Не мърдай, иначе ще ти сервирам топките на чиния — осведомих го.

Рони заби лакът в слънчевия сплит на Дебелия. Той се поприведе, притискайки стомаха си с ръце. Тя се изплъзна и го ритна с коляно във физиономията. От носа му бликна кръв и той се олюля назад. Детективката го халоса отстрани по главата, влагайки цялата сила на рамото и торса си в удара. Гадината падна. Приятелката ми вече държеше пистолета му в ръка.

Преборих се с желанието да извикам: „Давай, Рони!“, защото не ми прозвуча достатъчно добре. После щяхме да се поздравяваме с успеха.

— Кажи на приятелчето си да не мърда, Сеймор, иначе дърпам спусъка!

Той преглътна достатъчно шумно да го чуя.

— Не мърдай, Пит, ясно?

Пит само ни зяпаше.

— Рони, моля те, вземи пистолета на Сеймор. Благодаря!

Все още бях коленичила на чакъла, с деринджър притиснат в слабините на мъжа. Той остави Рони да му вземе оръжието, без да се дърпа. Умен човек.

— Готова съм с този, Анита — обади се детективката.

Не погледнах към нея. Тя си знаеше работата. Аз също.

— Сеймор, това е 38-ми калибър спешъл, два изстрела. Може да се зарежда с различни муниции, 22-ри, 44-ти или .357 магнум. — Това беше лъжа, нова олекотена версия не можеше да поема нищо по-едро от 38-ми, но се обзалагах, че Сеймор не може да направи разлика. — Четирийсет и четвърти или .357-ицата и може да си целунеш семейните ценности за сбогом. Ако е двайсет и втори, може и просто много много да те заболи… Както казва един мой любимец: „Чувствате ли се късметлия днес?“.

— Какво искате, да му се не види, к’во искате? Гласът му бе висок и писклив от страх.

— Кой ви нае да ни преследвате?

Той поклати глава:

— Не, човече, ще ни убие!

— Триста петдесет и седмицата магнум прави шибано големи дупки, Сеймор!

— Не й казвай нищо! — обади се Пит.

— Ако си отвори още веднъж устата, Рони, гръмни го в коляното! — наредих.

— С удоволствие! — съгласи се Рони. Чудех се дали наистина ще го стори. Чудех се дали трябваше да й казвам да го прави. По-добре да не задълбаваме.

— Говори веднага, Сеймор, иначе дърпам спусъка! — натиснах пистолета малко по-навътре. Сигурно дори само това болеше адски. Той видимо се помъчи да се надигне на пръсти.

— Божке, моля те, недей!

— Кой ви нае?

— Бруно.

— Ти си задник, Сеймор! — обади се Пит. — Той ще ни убие!

— Рони, моля те, гръмни го — казах.

— Поръча капачката на коляното, нали?

— Аха.

— А дали да не е лакътя? — поинтересува се тя.

— Ти си избери — съгласих се.

— Вие сте луди! — възкликна Сеймор.

— Аха — потвърдих. — Не го забравяй. Та какво точно ти каза Бруно?

— Каза да ви заведем в някаква сграда до Гранд, на „Уошингтън“. Каза да ви доведем и двете, но че можем да нараним русата, за да те накараме да тръгнеш.

— Я ми дай адреса — наредих.

Сеймор го продиктува. Мисля, че щеше да ми каже и тайната съставка на магическия сос, ако го бях попитала.

— Ако отидете там, Бруно ще знае, че сме ви казали — обади се Пит.

— Рони? — намекнах.

— И да ме гръмнеш, пичке, все едно. Ако идете там, или пратите полицията, ние сме мъртви.

Погледнах към Пит. Стори ми се съвсем искрен. Те бяха лоши типове, но…

— Добре де, няма да им се стоварим на главите.

— И няма да викаме ченгетата? — поинтересува се Рони.

— Не ако го направим, все едно сме ги убили на място. А не се налага да го правим, нали, Сеймор?

— Не, не!

— Колко ви плати сладкият Бруно?

— Четиристотин на глава.

— Не е било достатъчно — установих.

— Вече знам.

— Сега, Сеймор, аз ще се изправя и ще оставя топките ти там, където им е мястото. Не се доближавай повече до мен или до Рони, иначе ще кажа на Бруно, че си го предал.

— Той ще ни убие, човече. Ще ни убие бавно!

— Точно така, Сеймор. Нека просто се престорим, че всичко това изобщо не се е случвало, става ли?

Той закима трескаво.

— Теб това устройва ли те, Пит? — попитах.

— Не съм кретен. Бруно ще ни извади сърцата и ще ни ги натъпче в гърлата. Няма да проговорим — стори ми се отвратен.

Изправих се и внимателно се отдръпнах от Сеймор. Рони прикриваше Пит с беретата — чисто и стабилно. Двайсет и две калибровият бе пъхнат в ластика на шортите й.

— Махайте се оттук! — казах.

Сеймор беше пребледнял и по лицето му се стичаше ледена пот.

— Може ли да си получа пистолета? — май не беше от умните типове.