Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Ало?

Възелът в стомаха ми се отпусна.

— Здрасти, Ървинг, аз съм.

— О, госпожице Блейк, на какво дължа това удоволствие рано сутринта? — звучеше ми толкова спокойно.

— Снощи имаше известни вълнения в апартамента ми. Надявах се да не възразиш, че ще оставя папката по-късно от уговореното.

— Какви вълнения? — в тона му долових трелите „кажи ми“.

— От онзи вид, които са работа на полицията, а не твоя — уточних.

— Сигурен бях, че така ще кажеш — отвърна Ървинг. — Значи тъкмо си лягаш?

— Аха.

— Е, предполагам, че мога да оставя затъналата в черна работа съживителка да си отдъхне. Сестричето репортерка все ще прояви разбиране.

— Благодаря, Ървинг!

— А ти добре ли си, Анита?

Исках да кажа „Не!“, но не посмях. Просто подминах въпроса.

— Жан-Клод държа ли се добре?

— Страхотен беше! — Ентусиазмът на Ървинг беше искрен, той просто кипеше от възторг. — Получи се страхотно интервю! — Замлъкна за момент. — Хей, ти се обаждаш да ме провериш! Да се увериш, че съм добре.

— Не е вярно! — отрекох.

— Благодаря ти, Анита, това значи много за мен! — о, наистина, той беше много цивилизован.

— Страхотно. Тогава ще затварям. Приятен ден!

— О, приятен ще е — издателят ми ще прави цигански колела заради интервюто с Господаря на града.

Разсмя ме начинът, по който произнесе тази титла.

— Лека нощ, Ървинг!

— Гледай да поспиш, Блейк! Ще ти звънна след ден-два за онези статии за зомбитата.

— Тогава ще поговорим — съгласих се.

Затворихме.

Ървинг беше добре. Трябваше да се притеснявам повече за себе си и по-малко — за останалите.

Изключих лампата и се свих под завивките. Стисках пингвина в обятията си. Браунингът „Хай Пауър“ се намираше под възглавницата ми. Не беше така лесно да го докопам, като в кобура у дома, но беше по-добре от нищо.

Не бях сигурна кое ме успокоява повече — пингвинът или пистолетът. Предполагам, че и двете предлагаха еднаква утеха, но по различни причини.

Казах си молитвите като добро момиченце. Помолих се съвсем искрено да не сънувам.

Един от часовете на фирмата за почистване бил отменен, така че те съумели да вмъкнат в графика спешното ми повикване. До следобед апартаментът ми беше излъскан и ухаеше като след пролетно почистване. От поддръжката на сградата бяха сменили счупения прозорец. Дупките от куршуми бяха замазани с бяла боя. Приличаха на нещо като трапчинки в стената. Като цяло, жилището изглеждаше страхотно.

Джон Бърк не бе отговорил на обаждането ми. Може би се бях самонадхитрила? Канех се да оставя ясно съобщение по-късно. Но точно в момента имах по-приятни неща, за които да се тревожа.

Облякох се за джогинг. Тъмносини шорти с бели напречни линии, бели найки със светлосини завъртулки, сладки къси тенис чорапки и подходяща тениска. Шортите бяха от онези, с вътрешните джобове, които се затварят с велкро. В джоба имаше деринджър. Американски деринджър, за да съм по-точна: 180 грама тегло, калибър 38 спешъл, 12 см обща дължина. С тези 180 грама имах чувството, че нося обемисто перце.

Джобовете с велкро не са удобни за бърза стрелба. Два изстрела, пък и е по-вероятно далечната цел да улучи рикошет, но пък хората на Гейнър не искаха да ме убиват. Да ме наранят — да, но не да ме убият. А за да ме наранят, трябваше да се доближат до мен. Достатъчно близо, че да използвам деринджъра. Разбира се, изстрелите бяха само два. След което загазваш лошо.

Постарах се да измисля как да нося някой от деветмилиметровите, но нямаше начин. Не можех да търча и да подскачам с такава огнева мощ. Даа, какъв избор само…

Вероника Симс стоеше в дневната ми. Рони е почти метър и осемдесет висока, руса, със сиви очи. Тя е частен детектив на договор към „Съживители“ ООД. Освен това се упражняваме заедно поне два пъти седмично, освен ако някоя от нас не е извън града, ранена или затънала до шия във вампири. Последните две неща се случват по-често, отколкото ми се иска.

Тя носеше изрязани пурпурни шорти и тениска с надпис: „Извън кучетата, най-добрият приятел на човека е книгата. Вътре в кучетата е твърде тъмно за четене“. Има си определени причини ние с Рони да сме приятелки.

— Липсваше ми във вторник във фитнеса — каза тя. — Погребението беше ли ужасно?

— Аха.

Тя не ме помоли за пояснения. Знаеше, че погребенията не са сред любимите ми събития. Повечето хора ги мразят заради мъртъвците. Аз мразя цялата тази емоционална гадост.

Рони раздвижваше дългите си крака паралелно на тялото, ниско на пода. Нещо като разтягане с присядане. Винаги се разгряваме в апартамента. Повечето раздвижвания на мускулите на краката изобщо не са предназначени да бъдат правени, ако носиш къси панталонки.