Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Обадих се на рум-сървиса, заметната само с кърпа. Почти бях забравила. Поръчах кана с кафе, захар и сметана. Отсреща попитаха дали искам безкофеиново. Отказах любезно. Бяха малко нахални. Все едно сервитьорът да те пита дали искаш диетична кола, ако не си поръчал изрично. Мъжете никога не ги подкокоросват за диетична кола, дори ако са шкембести.

Бях напълно способна да изпия цяла кана кофеин и пак да спя като бебе. Кафето нито ме държи будна, нито ме прави нервна. Просто има приятен вкус.

Да, щяха да оставят количката зад вратата. Не, нямаше да чукат. Щяха да добавят кафето към сметката ми. Чудесно, съгласих се аз. Разполагаха с номера на кредитната ми карта. Когато си с пластмасовото чудо в ръка, винаги си склонен да ти добавят разни неща към сметката. Поне докато издържи лимитът.

Заклещих под дръжката на вратата облегалката на един стол. Ако някой напънеше отвън, щях да чуя. Вероятно. Заключих банята и вкарах пистолета под душа заедно с мен. Осигурих си толкова безопасност, колкото изобщо бе възможно.

Нещо, свързано с голотата, ме кара да се чувствам уязвима. Предпочитам да се изправя пред лошите типове облечена, а не съблечена. Предполагам, че това се отнася за всички.

Дебелата превръзка върху раната от ухапване на рамото ми се оказа проблем, защото исках да си измия косата. Трябваше да изчистя кръвта, все едно с превръзка или без.

Използвах малките бутилчици шампоан и балсам. Ухаеха така, както се предполага, че миришат цветята, само дето истинските не постигат този аромат. Кръвта бе засъхнала на ивици по тялото ми. Изглеждах като леопард. Стичащата се в канала вода беше розова.

Отиде цяла бутилка шампоан, преди косата ми да заскърца от чистота. При последното изплакване водата се просмука в превръзката на дясното ми рамо. Болката бе остра и настоятелна. Не трябваше да забравям за ваксината срещу тетанус.

Изтърках тялото си с кесе и изхабих цяло парче сапун. Когато свърших с тази задача и бях толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, се пъхнах под горещата силна струя. Оставих водата да се стича по гърба ми и по тялото. Превръзката и бездруго отдавна се бе намокрила.

А ако не успеех да свържа Доминга със зомбитата? Ако не успеех да намеря доказателства? Тя щеше да опита отново. Вече бе заложена гордостта й. Беше ми пратила две зомбита, а аз ги попилях. С малко помощ от страна на полицията. Доминга Салвадор щеше да го сметне за лично предизвикателство.

Тя беше вдигнала зомби, което напълно се бе измъкнало от контрола й. И предпочиташе да мрат невинни хора, вместо да признае грешката си. А и предпочиташе да ме убие, вместо да ме остави да го докажа. Брей, каква злобна кучка!

Сеньора Салвадор трябваше да бъде спряна. Ако заповедта не ни помогнеше, тогава щеше да се наложи да проявя практичност. Тя вече ми бе изяснила, че въпросът е на живот или смърт. Предпочитах смъртта да е нейна. И ако бе нужно, щях да се погрижа лично.

Отворих очи и спрях водата. Не исках да мисля повече за това. Обмислях убийство. Виждах го като самозащита, но се съмнявах, че и съдебните заседатели ще са на такова мнение. Щеше да е ужасно трудно да се докаже. Исках няколко неща. Доминга да изчезне от живота ми — мъртва или в затвора. Аз да оцелея. И то, не в килия, с обвинение в убийство. Да хвана зомбито убиец, преди да е посегнало отново. За което си трябваше доста късмет. И да открия къде е мястото на Джон Бърк в тази бъркотия.

О, и да спра Харолд Гейнър да не ме насилва да извършвам човешко жертвоприношение. Аха, почти бях забравила за това!

Да, натоварена седмица, няма що.

Кафето ме чакаше на малък поднос в коридора. Сложих го на пода вътре, заключих вратата и пак заклещих стола под дръжката. Едва тогава занесох таблата с кафето на малката масичка до прозореца. Завесите бяха спуснати. Браунингът вече бе поставен на масата, без кобур. Самият кобур се намираше на леглото.

Дръпнах завесите. При нормални обстоятелства бих ги оставила спуснати, но днес исках да виждам светлината. Утрото се разстилаше като мека мъгла от светлина. Горещината не бе имала време да се натрупа и да задуши този първи нежен полъх на разцъфващия ден.

Кафето не беше лошо, но и не беше превъзходно. Разбира се, и най-ужасното кафе, което съм пила, винаги е било прелестно. Добре де, това не се отнася за кафето в полицейските участъци. Но дори и онова е по-добро от нищо. Кафето е моето утешително питие. По-добро е от алкохола, поне според мен.

Разгърнах на масата папката на Гейнър и се зачетох. До осем сутринта, по-рано отколкото ставам по принцип, бях прочела всички бележки и бях разгледала всяка една размазана снимка. Знаех повече за господин Харолд Гейнър, отколкото ми се искаше, и нито една новина не ми бе от полза.