Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— А вуду кралиците? — поинтересува се Зербровски.

Поклатих глава:

— Не искам и да знам!

— Най-добре да тръгваме и да те оставим да поспиш — реши Долф. Остави празната си чаша на масата. Зербровски не си беше допил кафето, но го заряза на барплота и последва началника си.

Изпратих ги до вратата.

— Ще ти съобщя, когато взема заповедта — каза Долф.

— Можеш ли да уредиш да видя личните вещи на Питър Бърк?

— Защо?

— Има само два начина да изгубиш контрола над някое зомби така грозно. Първият — да имаш достатъчно сила да го вдигнеш, но не и да го овладееш. Доминга ще се справи с всичко, което-може да вдига. Второ, ако се намеси някой с приблизително равна сила, един вид като предизвикателство… — втренчих се в Долф. — Джон Бърк като нищо ще да е достатъчно силен да го направи. Може би, ако се притека на помощ и заведа Джон да види вещите на брат си — нали се сещаш, дали това или онова като че ли не е на място, нещо от този род, — та нищо чудно Бърк да се изтърве по някакъв начин.

— Вече си успяла да ядосаш Доминга Салвадор, Анита. Не ти ли стига за тази седмица?

— За цял живот ми стига — съгласих се. — Но това е нещо, което можем да направим в очакване на заповедта.

Долф кимна.

— Добре, ще го уредя. Обади се утре сутрин на господин Бърк и си уговори среща. След това ми звънни.

— Непременно.

Долф се поколеба за миг на прага.

— Пази се, чу ли!

— Винаги внимавам! — отвърнах.

Зербровски се наведе над мен и отбеляза:

— Хубави пингвинчета!

След това тръгна след Долф по коридора. Наясно бях, че следващия път, когато се срещна с отряда на привиденията, те до един ще знаят, че колекционирам плюшени пингвини. Тайната ми бе разкрита. Зербровски щеше да я разкаже на всеки срещнат. Ако не друго, поне целеустременост не му липсваше.

Хубаво е да знаеш, че все нещо не му липсва.

Плюшените животни не са правени, за да ги потапят във вода. Двете играчки във ваната бяха съсипани. Може би препарат срещу петна? Миризмата беше плътна и изглеждаше вечна. Оставих спешно съобщение на телефонния секретар на фирмата ми за почистване. Не споменах подробности. Не исках да ги плаша излишно.

Опаковах си багаж за през нощта. Два ката дрехи и един пингвин с току-що изчистено коремче. Папката на Харолд Гейнър — и бях готова за тръгване. Опаковах също и двата пистолета: файърстарът в кобура на кръста и браунинга под мишницата ми. Него скрих с помощта на шлифер. Носех допълнителни муниции в джобовете на якето си. За двата пистолета разполагах с общо двайсет и два патрона. Двайсет и два патрона… защо ли не се чувствах в безопасност?

За разлика от повечето ходещи мъртъвци, зомбитата понасят докосването на слънчевите лъчи. Не им харесва, но се примиряват. Доминга можеше да нареди на някое зомби да ме убие посред бял ден също така спокойно, както и нощно време. Не би могла да вдигне мъртвец през деня, но ако планираше нещата правилно, щеше да събуди трупа предишната нощ и да го прати да ме хване на следващия ден. Вуду жрица с мениджърски способности за планиране. Какво пък, каквато съм късметлийка…

Всъщност не вярвах, че Доминга има резервни зомбита, които само чака да хвърли по мен. Въпреки това се чувствах параноично настроена тази сутрин. Параноята е просто друго определение за дълголетие.

Излязох в тихия коридор и се огледах и в двете посоки, все едно бях на улица. Нищо. Никакви ходещи трупове не се криеха в сенките. Никой, освен нас, ранните пилета. Единственият звук бе съскането на климатика. Коридорът имаше определено излъчване. Достатъчно често се прибирам вкъщи рано призори и познавам вкуса на тишината. Обмислих това за около минута. Знаех, че е почти призори. Не от часовник или от прозореца, а на някакво по-дълбоко ниво. Някакъв инстинкт, присъщ на моите предци, които са се крили в тъмна пещера и са се молили за светлина…

Повечето хора се страхуват от мрака по неясни за тях причини. Боят се от онова, което може да ги чака там. Аз вдигам мъртвите. Убила съм над дузина вампири. Знам какво се крие в мрака. И се ужасявам от това. По идея хората трябва да се боят от неизвестното, но когато познанието е толкова ужасяващо, незнанието е благословия.

Знаех какво щеше да ми се случи, ако се бях провалила снощи. Ако бях по-бавна или имах по-лош прицел. Преди две години имаше три убийства. Не ги свързваше нищо, освен начинът на настъпване на смъртта. И трите жертви бяха разкъсани от зомбита. Не са били изядени. Нормалните зомбита не ядат нищо. Могат да те ухапят един-два пъти, но само дотам. Един от пострадалите беше с прехапан гръклян, но и това е било случайност. Зомбито просто захапва най-близката до него телесна част. Случило се е така, че нараняването е било смъртоносно. Чист късмет.