Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Усмихнах се на него и Зербровски. Дявол го взел, приятно ми беше да ги видя и двамата. Сигурно бях по-тежко ранена, отколкото предполагах, след като се радвах на Зербровски!

— Ами, спях си и си гледах работата, когато се събудих и открих, че над мен се е надвесило зомби — отделих една доза зърна и ги сипах в малката черна кафемелачка, която си бях купила, защото подхождаше на кафеварката.

— Какво те събуди? — попита Долф.

Натиснах бутона на мелачката и кухнята се изпълни с богатия аромат на прясно смляно кафе. Ах, каква наслада!

— Надуших трупове — заявих.

— Обясни ми.

— Сънувах и надуших трупна гнилоч. Не влизаше в сюжета на съня. Това ме събуди.

— И после? — Долф беше извадил вечното си тефтерче. Държеше молив.

Съсредоточих се в дребните подробности по ритуала с варенето на кафе и разказах на полицая всичко, включително подозренията си за сеньора Салвадор. Докато свърша, кафето започна да кипи и да изпълва апартамента ми с онзи присъщ на кафетата великолепен аромат.

— Значи смяташ, че Доминга Салвадор е нашата съживителка? — попита Долф.

— Да.

Той се втренчи в мен през малката маса. Гледаше ме извънредно сериозно.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не.

Той си пое дълбоко дъх и затвори за миг очи.

— Страхотно, направо страхотно!

— Кафето ми мирише на готово — обади се Зербровски. Беше седнал на пода, с гръб, облегнат на кухненската каса.

Станах и напълних чашите.

— Ако искате захар или сметана, на самообслужване сме! — сложих сметана — истинска — на кухненския барплот заедно със захарницата. Зербровски си сипа много захар и солидна лъжица сметана. Долф предпочете кафе без примеси. Така го пия и аз през повечето време. Тази нощ обаче си сложих сметана и го подсладих. Истинска сметана в истинското кафе. Ммм, вкуснотия.

— Ако успеем да влезем в дома на Доминга, ще можеш ли да намериш улики? — попита Долф.

— Улики за нещо — определено, но за вдигането на зомби-убиец… — поклатих глава. — Ако тя го е вдигнала и то е избягало, тогава няма да иска да го свързват с нея. Ще е унищожила всички улики, просто, за да си запази имиджа.

— Искам да я пипна! — заяви Долф.

— И аз.

— Може да се опита да ти посегне отново… — обади се Зербровски от прага. Духаше на кафето си, за да го охлади.

— Без майтап! — казах.

— Смяташ ли, че ще опита отново? — поинтересува се Долф.

— Вероятно. Само че как, мътните го взели, двете зомбита са проникнали в апартамента ми?

— Някой се е справил с ключалката — предположи сержантът. — Дали зомбитата…

— Не, едно зомби би избило вратата с все пантите, но няма да си губи времето да човърка ключалката. Дори ако има достатъчно сръчност и умения да се справи с тази задача.

— Значи някой с нужните умения е отворил вратата и ги е пуснал вътре — уточни Долф.

— Така ми изглежда — съгласих се.

— Да имаш идеи кой?

— Обзалагам се, че е някой от телохранителите и. Внукът й Антонио или може би Енцо. Едър тип на около четирийсет години, който май й е лична охрана. Не знам дали някой от тях знае как се прави, но определено биха участвали. Енцо, но не и Антонио.

— Защо го изключваш от списъка?

— Ако Тони беше пуснал зомбитата вътре, щеше да остане да гледа.

— Сигурна ли си?

Свих рамене:

— Изглежда ми като такъв тип. Енцо ще си свърши работата и ще си тръгне. Той изпълнява заповеди. Внукът — не.

Долф кимна:

— От горните етажи вдигат голяма патърдия да разрешим случая. Подозирам, че до четиридесет и осем часа мога да получа заповед за обиск.

— Два дни са доста време, Долф!

— Два дни без никакво доказателство, Анита! Като изключим думите ти. Залагам си главата заради този случай.

— Доминга е забъркана все някак, Долф. Още не знам защо и не знам какво може да я накара да изгуби контрол над зомбито, но ръцете й са мръсни.

— Ще взема заповед — реши той.

— Един от синьодрешковците спомена, че си му казала, че си ченге — намеси се Зербровски.

— Казах му, че съм с вашия отряд. Никога не съм уточнявала полицайка ли съм.

Зербровски се ухили:

— Ахъм.

— Ще бъдеш ли в безопасност тази нощ? — поинтересува се Долф.

— Така смятам. Сеньората не иска да се озове от обратната страна на закона. Вещиците-вероотстъпнички са в една категория с вампирите-вероотстъпници. Носи им незабавна смъртна присъда.

— Защото хората се плашат до смърт от тях — съгласи се полицаят.

— Защото някои вещици могат да се измъкват между шибаните решетки.