Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Взирах се в спалнята покрай кървавите, смрадливи останки. Плюшените ми пингвини бяха покрити с кръв и други, по-гадни неща. Дали пералнята ми щеше да се справи с това? Справяше се доста добре с костюмите ми.

„Глейзър Сейфти Раундс“ не минаваха през стените. Още една причина, поради която ги харесвах. Така поне не застрелвах съседите си. Куршумите на ченгетата бяха пробили стените. Навсякъде имаше спретнати дупки от стрелбата.

Досега никой не ме беше нападал вкъщи, не и така нагло. Противоречеше на правилата. Предполага се, че човек е в безопасност в собственото си легло. Знам, знам. Лошите типове не спазват правилата. Това е една от причините да са лоши.

Знаех кой е вдигнал зомбито. Трябваше само да го докажа. Навсякъде имаше кръв. Кръв и други гадни неща. На практика бях свикнала с миризмата. Боже. Ама смърдеше! Целият апартамент смърдеше. Почти всичко в жилището ми беше бяло — стени, килим, диван, кресла… На тях петната личаха прекрасно, досущ като пресни рани. Дупките от куршумите и напуканият паркет също подчертаваха кръвта.

Апартаментът беше съсипан. Щях да докажа, че Доминга е сторила това и дори стига да извадех късмет, да й върна услугата.

— Сладкишче за сладката — прошепнах, без да се обръщам към никого конкретно. В гърлото ми започваха да парят сълзи. Не исках да плача, но в гърлото ми напираха също така и писъци. Сълзи или писък? Плачът ми се стори по-уместен.

Пристигна „Бърза помощ“. Лекарката беше ниска чернокожа, приблизително на моята възраст.

— Хайде, сладурче, трябва да те прегледаме! — заговори ми тя мило, докато внимателно ме отвеждаше встрани от касапницата.

Дори не възразих срещу обръщението „сладурче“.

Така ми се искаше да се изкатеря в нечий скут и да се оставя да ме утешават! Имах огромна нужда от това. Но нямаше да го получа.

— Сладурче, трябва да проверим колко тежко си ранена, преди да те свалим до линейката долу.

Поклатих глава. Когато заговорих, гласът ми прозвуча далечен и приглушен.

— Кръвта не е моя.

— Какво?

Погледнах докторката, борейки се да остана на фокус и да не отплувам. Изпадах в шок. Обикновено се справям по-добре, но хей, ние всички имаме лоши нощи.

— Кръвта не е моя. Ухапана съм по рамото, това е всичко.

Лекарката явно не ми вярваше. Не я виня. Ако те видят покрит с кръв, повечето хора просто приемат, че все част от нея ще е твоя. Не взимат предвид, че стоят срещу корав като желязо убиец на вампири и съживител.

Сълзите се върнаха, кръжейки точно зад очите ми. Навсякъде по пингвините ми имаше кръв. Не ми пукаше за стените и килима. Тях можех да сменя, но проклетите плюшени играчки бях събирала с години! Оставих докторката да ме отведе. По бузите ми се стичаха сълзи. Не плачех, просто очите ми сълзяха. Очите ми сълзяха, защото всичките ми играчки бяха покрити с парчета от зомбита. Исусе!

Била съм на достатъчно местопрестъпления и знаех какво да очаквам. Също като пиеса, която си гледал твърде често. Бих могла да преразкажа появата на героите и излизането им, както и да цитирам повечето реплики. Но този път беше различно. Сцената се разиграваше в собствения ми дом.

Глупаво беше да се обиждам, задето Доминга Салвадор ме бе нападнала в собственото ми жилище. Беше глупаво — но се сърдех. Тя беше нарушила едно основно правило. Правило, което дори не бях знаела, че спазвам. Недей напада добрия тип в неговия или нейния дом. Да му се не види.

Смятах да я разпна на кръст заради това. Да бе аз и коя армия по-точно? Може би аз и полицията?

Завесите в дневната се люлееха под полъха на топлия бриз. По време на стрелбата бяхме счупили прозореца. Радвах се, че току-що бях подписала двегодишен договор за наем. Поне не можеха да ме изритат незабавно.

Долф седеше срещу мен в малката ми кухничка. Пред него масата за закуска с двата й стола с високи облегалки изглеждаше миниатюрна. Той направо запълваше кухнята ми. Или просто аз се чувствах дребна тази нощ? Или тази сутрин, може би?

Погледнах си часовника. Върху циферблата имаше тъмна, лепкава линия. Не можах да различа цифрите. Налагаше се да почистя проклетото чудо. Пъхнах ръка под одеялото, което ми бяха дали от линейката. Кожата ми беше по-студена, отколкото би трябвало. Дори мисълта за мъст не можеше да ме стопли. По-късно, да — по-късно щях да се сгрея. По-късно щеше да ми стане кофти. В момента просто се радвах, че съм жива.

— Добре, Анита, какво точно стана? Погледнах към дневната. Беше почти празна. Зомбитата бяха отнесени. Изпържени на улицата, вече пепел. Забавление за целия квартал. Семейно развлечение.