Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Зомбито явно не бързаше. Тътреше се през падналите плюшени играчки с едностранчивата целеустременост на мъртвите. Зомбитата не са нечовешки силни. Но са способни да използват всяка капка от силата си; не пестят нищо. Почти всеки човек може да се впусне в свръхчовешка демонстрация — еднократно. Ще си пресили мускулите, ще скъса някое сухожилие, ще си счупи гръбнака, но ще успее да вдигне кола. Само мозъчните инхибитори ни спасяват от саморазрушението. Зомбитата нямат инхибитори. Трупът буквално може да ме разкъса на парчета, докато разкъсва и самия себе си. Но ако Доминга наистина искаше да ме убие, би изпратила по-слабо разложено зомби. Това тук бе стигнало до такава фаза, че спокойно можех да подскачам около него и да стигна до вратата. Може би. Но пък, от друга страна…

Гушнах дръжката на пистолета с лявата си ръка, а дясната бе там, където й се полага — с пръст на спусъка. Дръпнах спусъка и изстрелът отекна невероятно силно в малката стая. Зомбито подскочи и се препъна. Дясната му ръка отлетя в дъжд от плът и кост. Кръв нямаше — то бе мъртво от твърде дълго време за такива демонстрации.

Нашественикът продължи да се движи.

Прицелих се и в другата ръка. Задръж дъх, натиснии. Целех се в лакътя. Улучих го. Двете ръце паднаха на килима и започнаха да пълзят към леглото. Можех да накъсам тварта на парченца, и те всички щяха да продължат с опитите да ме убият.

Десният крак под коляното. Кракът не се откъсна напълно, но зомбито падна настрани и се загърчи. Строполи се на хълбок, после се претърколи по корем и започна да се оттласква с оцелелия си крак. От ранения протече някаква тъмна течност. Смрадта се усили.

Преглътнах и слюнката ми беше гъста. Боже. Смъкнах се от леглото — от отсрещната страна, по-далече от тварта. Заобиколих, за да изляза в гръб на зомбито. То веднага усети, че съм се раздвижила. Опита се да се обърне и да тръгне към мен, избутвайки се със здравия си крак. Пълзящите ръце се обърнаха побързо, пръстите им дращеха по килима. Надвесих се и раздробих другия крак от по-малко от метър разстояние. По пингвините ми заваляха парченца и късчета. Мамка му.

Ръцете почти се бяха добрали до босите ми стъпала. Стрелях бързо два пъти и дланите се пръснаха, експлодирайки по белия килим. Лактите без китки се гърчеха и мърдаха. Все още се опитваха да ме докопат.

Долових шумолене на плат и някакво движение точно зад мен, в тъмната дневна. Стоях с гръб към отворената врата. Още докато се обръщах знаех, че съм закъсняла.

Нечии ръце ме сграбчиха и ме притиснаха към съвсем плътен гръден кош. Пръсти се вкопчиха в дясната ми ръка, приковавайки пистолета към тялото ми. Извих глава встрани, използвайки косата, за да прикрия лицето и врата си. В рамото ми се забиха зъби. Изпищях.

Лицето ми бе притиснато към врата на тварта. Пръстите й се забиваха все по-дълбоко. Скоро щеше да ми счупи ръката. Дулото на пистолета бе облегнато срещу рамото на зомбито. Зъбите му пък гризяха моето рамо — но не бяха вампирски. То разполагаше само с комплект човешки зъби. Болеше ужасно и раната щеше да е впечатляваща, ако успеех да се измъкна.

Отместих лице от врата му и дръпнах спусъка. Цялото тяло отскочи назад. Лявата ръка омекна. Изтърколих се от хватката й. Дланта висеше на мен и пръстите продължаваха да стискат.

Стоях на прага на спалнята си и се взирах в тварта, която за малко щеше да ме докопа. Беше бял мъж, метър и деветдесет висок, с телосложение на ръгбист. И беше съвсем пресен. Там, където откъснах рамото, плискаше кръв. Пръстите му се свиха. Не можеше да ми счупи кост, но и аз не можех да ги накарам да ме пуснат. Нямах време за това.

Зомбито тръгна напред, протегнало ръка да ме спипа. А аз сякаш разполагах с цяла вечност да вдигна оръжието си. Закачената за мен ръка се гърчеше и се бореше, сякаш още бе свързана с мозъка на създанието. Стрелях два пъти последователно. Трупът се препъна, левият му крак поддаде, но беше твърде късно. Бях твърде близо. Така че ме събори при падането си.

Паднахме на пода и аз останах отдолу. Успях да удържа браунинга над главата си, така че ръцете ми да са свободни, оръжието също. Тежестта на тварта ме приковаваше — нямаше какво да направя по въпроса. По устните му блестеше кръв. Стрелях от упор, затваряйки очи докато дърпах спусъка. Не само защото не исках да гледам, но и за да се опазя от парченцата кост.

Когато отворих очи, главата бе изчезнала, с изключение на парче оголена челюст и част от черепа. Здравата ръка се насочваше към гърлото ми. Онази, която още висеше на рамото ми, помагаше на тялото. Нямаше как да обърна пистолета, за да стрелям по нея. Ъгълът беше лош.