Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Не съм толкова луд!

Наканих се да кажа: „Не съм си и помисляла, че си“, но очевидно не беше вярно. Бях си помислила, че си е отрязал ръцете, за да не се налага да докосва неща с тях. Боже, това беше лудост. Сериозна лудост. А аз се канех да го помоля да ми помогне при убийство. Кой от нас двамата беше по-луд? Не ми отговаряйте.

Той поклати глава.

— Какво правиш тук, Анита? — Сълзите дори не бяха засъхнали по бузите му, но гласът му бе спокоен и делничен.

— Нуждая се от помощта ти за едно убийство.

— Вече не правя такива неща. Казах ти!

— Веднъж ми каза и че не можеш да сдържаш виденията. Ясновидството ти не е нещо, което може просто да бъде изключено!

— Именно затова стоя тук вътре. Ако не излизам, няма да се срещам с хора. И няма да имам видения.

— Не ти вярвам! — заявих.

Той извади от джоба си чиста бяла кърпичка и я уви около бравата.

— Изчезвай!

— Днес видях едно тригодишно момченце. Било е изядено живо.

Евънс облегна чело на вратата:

— Не ми причинявай такива неща, моля те!

— Познавам и други медиуми, Евънс, но никой няма твоя процент успеваемост. Нуждая се от най-добрия. Нуждая се от теб!

Той потри челото си във вратата.

— Моля те, недей!

Трябваше да си тръгна — да направя, каквото ми бе казал, но не го сторих. Стоях зад него и чаках. Хайде, стари друже, приятелю, рискувай разума си заради мен! Аз бях безмилостна съживителка на зомбита. Не изпитвах вина. Резултатите са онова, което има значение. Даа бе!

Но в определен смисъл именно резултатите имат значение.

— Ще умрат и други хора, ако не ги спрем! — добавих.

— Не ми пука! — отвърна Евънс.

— Не ти вярвам!

Той прибра кърпичката обратно в джоба си и трескаво се обърна.

— Малкото момченце, не ме лъжеш за него, нали?

— Не бих те излъгала.

Ясновидецът кимна.

— Аха, така си е… — и облиза устни. — Дай ми каквото носиш!

Извадих торбичките от чантата си и отворих онази с парченцата надгробен камък. Все от някъде трябва да се започне.

Евънс не попита какво е това — би било измама. Дори нямаше да спомена момченцето, само дето ми трябваше опорна точка. Вината е чудесен лост.

Когато пуснах в шепата на ясновидеца най-голямото парче камък, ръката му трепереше. Внимавах много да не докосна с пръст кожата му. Не исках да научава тайните ми. Това би могло да го подплаши.

Евънс стисна здраво юмрук. По гърба му пролази тръпка. Целият се разтърси, затворил очи. И напусна караваната — поне мислено.

— Гробище, гроб — въртеше насам-натам глава като че се вслушваше в нещо. — Висока трева. Горещо. Кръв, той сипва кръв на камъка… — Ясновидецът огледа стаята със затворени очи.

Дали би видял помещението, ако очите му бяха отворени?

— Откъде идва кръвта? — попита той. Какво ли се очакваше да отговоря? — Не, не! — Евънс се препъна заднешком и гърбът му се удари във вратата. — Жена пищи, пищи, не, не!

Очите му се отвориха широко. Хвърли камъчето през стаята.

— Те я убиха, убиха я! — Той притисна юмруци към очите си. — О, Боже, прерязаха й гърлото!

— Кои са те?

Евънс поклати глава, все още притиснал юмруци към лицето си.

— Не знам.

— Евънс, какво точно видя?

— Кръв… — той се взираше в мен между пръстите си, скрил лицето си с длани. — Кръв навсякъде. Те й прерязаха гърлото. Размазваха кръв по надгробния камък.

Имах за него още два предмета. Дали смеех да го помоля? Е, от питане не боли. Или?

— Имам още две неща за докосване.

— Няма начин, ако щеш ме убий! — възрази ясновидецът. Отстъпваше заднешком към късото коридорче, което водеше към спалнята. — Махай се, махай се, върви на майната си, напусни дома ми. Веднага!

— Евънс, какво друго видя?

— Махай се!

— Кажи ми поне нещо за жената. Помогни ми, Евънс!

Той се облегна на прага и се смъкна, за да седне на пода.

— Гривна. Носеше гривна на лявата си ръка. Малки накачени дрънкулки — сърчица, лък и стрела, ноти… той поклати глава и зарови лицето си в ръце. — Сега си върви!

Понечих да му благодаря, но голата благодарност не стигаше. Внимателно обиколих в търсене на парчето камък. Намерих го в чаша от кафе. На дъното растеше нещо зелено. Вдигнах камъчето и го избърсах в захвърлени на пода джинси. Прибрах го в торбичката и пъхнах всичко обратно в чантичката.

Взирах се в боклука и не ми се искаше да го оставям тук. Може би се чувствах виновна, задето насилих ясновидеца. Може би.

— Евънс, благодаря!

Той не вдигна очи.

— Ако накарам някоя чистачка да намине, ще я пуснеш ли да изчисти?