Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Лунната светлина внезапно помръкна. Долф се бе надвесил над мен. Има навика да надвисва.

— Е? — попита той.

— От този гроб е излязло зомби — казах.

— То ли е зомбито убиец?

— Не съм сигурна.

— Не си ли?

— Още не.

— А кога ще разбереш?

— Ще занеса това на Евънс и ще го оставя да изпълни номера с докосването.

— Евънс, ясновидецът — уточни Долф.

— Аха.

— Той е куку.

— Да, но е добър.

— Полицията вече не го използва.

— Точка в полза на полицията — казах. — Но още е на договор със „Съживители“ ООД.

Долф поклати глава:

— Не вярвам на Евънс.

— Аз на никого не вярвам. Та какъв е проблемът?

Полицаят се ухили:

— Приемам забележката.

Във втора торбичка пъхнах малко от тревата и плевелите, като внимавах да не повредя корените. Изпълзях до горната част на гроба и разгърнах растенията. Нямаше плоча. По дяволите! Светлият варовик бе оронен до основата. Паметникът бе счупен. Отнесен. По дяволите.

— Че защо ще разрушават надгробен камък? — попита Долф.

— Името и датата можеха да ни подскажат нещо за причината това зомби да бъде събудено и нещата да тръгнат наопаки.

— Наопаки ли?

— Е, може например да събудиш зомби с цел да утрепе един-двама души, но не и да устрои бясно клане. Никой не би посмял!

— Освен, ако съживителят не е луд — уточни Долф.

Втренчих се в него:

— Това не е смешно!

— Не, не е.

И луд би могъл да вдига мъртвите. Смъртоносно зомби, контролирано от откачен. Страхотно. И ако той — или пък тя — са способни да го сторят веднъж…

— Долф, ако някой откаченяк се мотае наоколо, може да има и повече от едно зомби!

— И ако става въпрос за луд човек, не разполагаме с мотив… — допълни той.

— Мамка му.

— Точно така.

Липсата на мотив означава липса на връзка между случаите. А липсата на връзка няма да ни позволи да се досетим, кое как става.

— Не, не ми се вярва да е дело на откачен.

— И защо? — полюбопитства полицаят.

— Защото, ако повярвам в това, няма да има за какво да се хванем! — Извадих донесеното специално за случая джобно ножче и започнах да чегъртам останките на надгробния камък.

— Поругаването на надгробни плочи е забранено от закона — напомни ми Долф.

— Да бе, страхотно! — Настъргах няколко по-малки парченца в трета торбичка и най-сетне се сдобих с достатъчно голямо късче мрамор, примерно колкото палеца ми.

Напъхах всички торбички в джобовете на гащеризона си, заедно с ножчето.

— Наистина ли смяташ, че Евънс ще успее да прочете нещо от тези парченца?

— Нямам представа — изправих се и огледах гроба. Двамата изтребители стояха на няколко крачки от нас. Бяха ни оставили насаме. Колко любезно! — Знаеш ли, Долф, може и да са съсипали надгробния камък, но гробът все още си е на мястото.

— Да, но трупът го няма! — напомни той.

— Така е, но ковчегът също би могъл да ни подскаже нещо. Всяка дреболия ще е от помощ.

Той кимна.

— Добре, ще взема заповед за ексхумация.

— Не може ли просто да го разкопаем още тази нощ?

— He — отвърна полицаят. — Налага се да играя по правилата! — И се взря много усърдно в мен. — А и не искам да се връщам тук и да намирам гроба разкопан, ясно? Уликите не струват пукната пара, ако някой си е играл с тях.

— Улики ли? Наистина ли смяташ, че този случай ще стигне до съд?

— Да.

— Долф, ние просто трябва да ликвидираме това зомби!

— Искам да пипна копелетата, които са го вдигнали, Анита! Искам да им предявя обвинение в убийство!

Кимнах. Бях съгласна с него, макар да смятах, че е слабо вероятно. Долф беше полицай, той трябваше да се грижи за закона. Аз се грижех за по-прости неща, от рода на оцеляването.

— Ще ти съобщя, ако Евънс каже нещо полезно — заявих.

— Непременно!

— Където и да е тварта, Долф, тя не е тук.

— Някъде там е, нали?

— Аха — съгласих се.

— Убива някой друг, докато ние седим и си гоним опашките.

Прииска ми се да го докосна. Да му дам да разбере, че всичко е наред — само дето нищо не беше наред. Знаех как се чувства. Гонехме си опашките. Дори ако това беше гробът на зомбито убиец, с нищо не ни доближаваше до откриването му. А трябваше да го намерим. Да го намерим, да го хванем и да го унищожим. Коронният въпрос беше дали можем да го сторим преди да му се наложи да се храни отново? Не разполагах с готов отговор. Не, излъгах. Имах отговор. Просто не ми харесваше. Там някъде, по белия свят, зомбито се хранеше отново.

Евънс живееше във фургон, разположен в Сейнт Чарлз, точно до 94-та магистрала. Наоколо се ширеха декари с подвижни къщурки. Разбира се, в тях няма нищо подвижно. Когато бях малка, можеше да си закачиш караваната за колата и да я местиш. Проста работа. В това беше тайното им очарование. Някои от тези чудесии в парковете имат по три или четири спални и дори по няколко бани. Тези къщурки би поместил само товарен камион — или торнадо.