Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Караваната на Евънс беше от по-старите модели. Мисля, че ако се наложи, може да бъде закачена за пикап и да тръгне. По-лесно, отколкото да наемеш микробус, да речем. Но се съмнявах Евънс да се премести някога. По дяволите, не беше излизал от фургона си близо година.

Прозорците бяха позлатени от светлината. Имаше и малка, самоделна веранда, дори и тента над вратата. Знаех, че Евънс вече е станал. Той винаги бе на крак. Безсъние е толкова безвредна дума. Ясновидецът го бе превърнал в чума.

Бях се преоблякла отново в черните шорти. Трите пликчета натъпках в чантичката на колана си. Ако влезех, размахвайки ги в ръка, Евънс щеше да избяга.

Трябваше да се постарая да проявя загриженост. Един вид просто съм наминала да навестя старо другарче. Без никакви задни мисли. Да бе.

Отворих мрежестата врата и почуках. Тишина. Никакво движение. Нищо. Понечих да почукам отново, но се поколебах. Да не би Евънс най-сетне да бе заспал? Първият му истински сън откакто го познавам? Глупости. Все още си седях с ръка във въздуха, когато усетих, че ме гледа.

Погледнах нагоре към малкото прозорче на вратата. Между завеските се забелязваше ивица от бледо лице. Синьото око на Евънс примигна срещу мен. Помахах му.

Лицето изчезна. Ключалката щракна и вратата се отвори. Не видях нито следа от домакина. Влязох вътре. Евънс стоеше зад вратата и се криеше.

Затвори и се облегна на стената. Дишаше бързо и плитко, сякаш бе тичал. Кичури руса коса се спускаха по синия му хавлиен халат. Лицето му бе покрито с щръкнала червеникава брадица.

— Как си напоследък, Евънс?

Той се отпусна на вратата, ококорил широко очи. Все още дишаше прекалено учестено. Да не го бях хванала в крачка?

— Евънс, добре ли си? — когато се съмняваш, задай въпроса си по друг начин.

Той кимна и задъхано попита:

— Какво искаш?

Не смятах, че ще повярва във версията за наминаването. Наречете го инстинкт.

— Нуждая се от помощта ти!

Той поклати глава.

— Не!

— Дори не знаеш какво искам от теб…

Той пак поклати глава.

— Няма значение.

— Може ли да седна? — попитах. Ако не ставаше с прямота, може би с любезност щях да успея?

Евънс кимна.

— Заповядай!

Огледах малката дневна. Бях сигурна, че под вестниците, хартиените чинии, полупълните чаши и старите дрехи се крие диван. На масичката за кафе имаше кутия с вкаменена пица. В стаята миришеше на застояло.

Дали той щеше да се стресне, ако му преместя нещата? А дали можех да седна на купчината, която смятах за диван, без всичко да се срути? Реших да опитам. Бях готова да се насадя и на ужасната мухлясала пица, стига Евънс да се съгласи да ми помогне.

Настаних се на купчина вестници. Определено под тях имаше нещо голямо и твърдо. Може би диванът.

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

Евънс поклати глава:

— Няма чисти чаши!

Виж, в това бях готова да повярвам. Той все още се притискаше с цяло тяло към вратата, сякаш се боеше да ме доближи. Беше пъхнал длани в джобовете на халата си.

— А може ли да си поговорим? — попитах.

Той поклати глава. И аз поклатих глава. Той се намръщи. Може би все пак имаше някоя здрава дъска зад челото му.

— Какво искаш? — попита домакинът.

— Казах ти, трябва ми помощта ти.

— Вече не се занимавам с това.

— С кое? — попитах.

— Е, нали знаеш.

— Не, Евънс, не знам. Кажи ми!

— Вече не докосвам разни неща.

Примигнах. Колко странен начин да го облечеш в думи. Огледах купчините с мръсни чинии и дрехи. Изглеждаха ми недокоснати.

— Евънс, я да ти видя ръцете!

Той поклати глава. Този път не му угодих.

— Евънс, покажи ми ръцете си!

— Не — каза той ясно и високо.

Изправих се и тръгнах към него. Разстоянието не беше кой знае колко голямо. Той отстъпи назад в ъгъла между вратата и входа на банята.

— Покажи ми ръцете си!

От очите му бликнаха сълзи. Той примигна и те потекоха по бузите му.

— Остави ме на мира!

Гърдите ми бяха стегнати. Какво бе направил той? Боже, какво беше направил?

— Евънс, или ще ми покажеш ръцете си доброволно, или ще те накарам насила! — преборих се с желанието си да го хвана за рамото, защото не беше позволено.

Той вече плачеше силно, издавайки кратки задавени хлипания. Извади лявата си ръка от джоба на халата. Беше бледа, кокалеста, но здрава. Поех си дълбоко дъх. Благодаря ти, мили Боже!

— Какво смяташе, че съм направил? — попита Евънс.

Поклатих глава:

— Не питай!

Сега вече той наистина ме гледаше — и ме виждаше. Бях привлякла вниманието му. Заяви: