Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Зад мен се разнесе шум от влачене на нещо тежко. Рискувах да погледна, извивайки врат назад — и видях първото зомби, което се насочваше към мен. Устата му — единственото му останало способно да ме нарани оръжие — бе зинала широко.

Изпищях и се обърнах отново към зомбито върху мен. Стискащата ме ръка трепкаше до гърлото ми. Издърпах я назад и й дадох да стисне другата за лакътя. Сграбчи я хищно. Мозъкът го нямаше, а поотделно частите на тялото не са толкова умни. Усетих как пръстите на рамото ми се разхлабват. През висящата ръка пролази тръпка. Кръвта бликна от нея като от пръсната диня. Пръстите се сгърчиха и ме пуснаха. Зомбито стисна собствената си ръка така, че тя се пръсна и костите се пукнаха.

Стържещите звуци зад мен се приближаваха.

— Боже!

— Полиция! Излезте с вдигнати ръце! — Гласът беше мъжки и отекваше от коридора.

Хайде, стига толкова хладнокръвие и самостоятелност.

— Помощ!

— Госпожице, какво става там вътре?

Звуците от пълзене бяха съвсем близо до мен. Извих глава и открих, че стоя почти нос до нос с първото зомби. Набутах браунинга в отворената му уста. Зъбите му застъргаха по дулото и аз дръпнах спусъка.

Внезапно на прага, на фона на тъмнината, се очерта силуетът на полицай. Стори ми се огромен, гледан от моя ъгъл. С къдрава кафява, вече прошарена коса, с мустаци и пистолет в ръката.

— Исусе! — възкликна той.

Второто зомби пусна смазаната си ръка и посегна отново към мен. Полицаят го сграбчи здраво за колана и го дръпна нагоре с една ръка.

— Махни я оттук! — нареди.

Партньорът му влезе навътре, но аз не му дадох време. Изпълзях изпод полуповдигнатото тяло, драпайки на четири крака към дневната. Не е необходимо да ме молят по два пъти. Партньорът на ченгето ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. Държеше ме за дясната ръка, в която пък аз държах браунинга.

По принцип преди да предприемат каквото и да е, полицаите те карат да пуснеш оръжието си. По принцип няма начин да се каже от пръв поглед кой е лошият и кой — добрият. Ако държиш пистолета, значи си от лошите, докато не докажеш обратното. В полеви условия правилото „невинен до доказване на противното“ не важи.

Ченгето забърса пистолета от ръката ми. Оставих му го. Знаех си упражнението.

Зад нас отекна изстрел. Подскочих, също и полицаят. Беше горе-долу на моята възраст, макар че точно в момента се чувствах на около милион години. Обърнахме се и открихме, че първият полицай стреля по зомбито. Тварта бе успяла да се отскубне от хватката му. Вече беше на крака и се олюляваше под куршумите, но не спря.

— Я ела тук, Брейди — каза първото ченге.

По-младият полицай извади пистолета си и тръгна напред. Поколеба се и ме погледна.

— Помогни му! — казах.

Той кимна и се захвана да стреля в зомбито. Звукът от стрелбата беше като гръмотевична буря. Изпълни стаята до степен ушите ми да зазвънтят и да ми се догади от смрадта на барут. По стените цъфнаха дупки от куршуми. Зомбито продължаваше да се олюлява напред. Те просто го дразнеха.

Проблемът с полицаите е, че нямат право да зареждат с „Глейзър Сейфти Раундс“. Повечето ченгета не се сблъскват със свръхестественото толкова често като мен. През работното си време гонят хора-престъпници. А властта ще се намръщи, ако откъснеш крака на Джон К. Народни, само щото е гръмнал по теб. Поне по идея не би трябвало да убиваш хората, защото те се опитват да те убият. Нали така?

Така че ченгетата имаха нормални муниции, може би тук-там с някое сребърно покритие за по-лесно преглъщане на лекарството, но не и такива, които ще спрат зомби. Така че се налагаше да отстъпват. Единият презареди, докато другият стреляше. Създанието просто се олюляваше напред. Оцелялата му ръка шареше пред него в търсене. Търсеше мен. Мамка му.

— Пистолетът ми е зареден с „Глейзър“ — заявих. Използвайте го!

Първото ченге се обади:

— Брейди, нали ти казах да я махнеш оттук?

— Трябваше ти помощ — оправда се Брейди.

— Разкарай цивилната оттук, да му се не види!

Аз — цивилна?

Брейди не се опита да спори отново. Просто отстъпи към мен — с изваден пистолет, но без да стреля.

— Хайде, госпожичке, да се махаме оттук!

— Върнете ми пистолета!

Той ме погледна и поклати глава.

— Аз съм с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания! — обясних.

Което си беше истина. Разчитах да допуснат, че съм ченге, което вече не беше вярно.

Той беше млад. Хвана се. Върна ми браунинга.

— Благодаря.