Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Пристъпих към по-възрастния полицай:

— Аз съм с Отряда на привиденията.

Той ме погледна, все още насочил оръжието си към настъпващия труп.

— Тогава направи нещо!

Някой беше светнал лампата в дневната. Сега, когато вече не се стреляше, зомбито полека-лека излизаше. Вървеше също като човек, крачещ по улицата, като изключим факта, че нямаше глава и беше еднорък. Крачките му пружинираха. Може би долавяше, че съм наблизо.

Тялото му беше в по-добро състояние от това на първото зомби. Можех да го осакатя, но не и да го спра. И осакатяването ми стигаше. Стрелях в левия му крак, който бях улучила и по-рано. Разполагах с повече време за прицел и този път бях точна.

Кракът поддаде. Зомбито се придърпваше напред с една ръка, изтласквайки се с крак по килима. Това му беше последният крак. Започнах да се усмихвам, после се разсмях, но смехът ми заседна в гърлото. Заобиколих отдалече дивана. Не бих искала да ми се случи нещо, нали видях какво направи със собствената си ръка. Не исках да смачка и някой мой крайник.

Излязох в гръб на зомбито и то се извърна по-бързо, отколкото би трябвало в опит да се озове „с лице“ срещу мен. Стрелях два пъти по другия крак. Не си спомнях колко патрона съм използвала. Дали ми беше останал още един — или два… или николко?

Чувствах се като Мръсния Хари 23 23 Герой на Клинт Истууд от едноименния филм — Бел. пр. , само дето на оня тип не му пукаше колко куршума са ми останали. Мъртвите не се плашат лесно.

Зомбито все още се влачеше напред с осакатените си крака. С едничката си ръка. Стрелях почти от упор и дланта избухна като пурпурно цвете на белия килим. Тварта обаче продължи напред, използвайки остатъка от китката.

Дръпнах спусъка и чух щракане на празно. Мамка му.

— Свърших мунициите! — заявих и отстъпих назад. Зомбито ме последва.

По-възрастното ченге се намеси и хвана тварта за глезените. Дръпна назад. Единият крак бавно се изплъзна от панталоните и се загърчи в ръката му.

— Да му се не види! — полицаят пусна крака. Гърчеше се като змия със счупен гръбнак.

Взирах се надолу във все тъй целеустремения труп. Той се бореше да ме стигне. Не напредваше особено добре. Полицаят го държеше във въздуха за единия крак. Но зомбито се бореше. И щеше да продължи да се бори, докато изгние или докато Доминга Салвадор промени нарежданията си.

През вратата нахлуха още униформени ченгета. Нахвърлиха се на разчлененото зомби като лешояди на мърша. То се гърчеше и се бореше. Бореше се да се измъкне и да довърши задачата си. Те пък щяха да го държат, докато не пристигнат подкрепления от лабораторията. Докторчетата щяха да сторят на място каквото могат. След това зомбито щеше да бъде изгорено от екип изтребители. Преди се опитваха да откарват зомбита в моргата и да ги подлагат на тестове, но разни малки парченца непрекъснато им бягаха и се криеха на всякакви странни места. Накрая съдебната лекарка нареди всички зомбита да бъдат наистина мъртви, преди да й ги карат. Екипът от линейката и момчетата от лабораторията се съгласиха с нея. Симпатизирах им, но знаех, че огънят унищожава повечето улики. Да, гадна работа…

Стоях настрани в собствената си дневна. Бяха ме забравили в тарапаната. Добре, и бездруго тази нощ не ми се искаше да се боря с други зомбита. За първи път осъзнах, че съм облечена само в прекалено голяма тениска и гащета. Покритата с кръв тениска бе залепнала влажна по тялото ми. Тръгнах към спалнята. Исках да взема нови гащета. Но гледката на пода ме прикова.

Първото зомби приличаше на безкрако насекомо. Не можеше да се движи, но се опитваше. Кървавите чукани на тялото му все още се стараеха да изпълнят дадените му заповеди. Да ме убият.

Доминга Салвадор бе искала да ме убие. Две зомбита, едното от тях — почти ново. Тя бе имала намерение да ме убие. Тази единствена мисъл бе заседнала в главата ми като мотив от песен. Бяхме се заплашвали една друга, но защо чак такава жестокост? Защо да ме убива? Не можех да я спра по законов път. Тя го знаеше. Защо тогава да предприема толкова сериозен опит?

Може би, защото имаше какво да крие? Доминга ми бе дала дума, че не е вдигнала зомбито убиец, но може би думата й не струваше нищо. Това бе единственият възможен отговор. Тя имаше нещо общо със зомбито убиец. Беше ли го събудила лично? Или знаеше кой го е направил? Не. Тя бе авторката — иначе защо да ме убива в нощта след разговора с мен? Твърде голямо съвпадение се получаваше. Доминга Салвадор бе вдигнала зомби и то й се беше измъкнало. Това беше. Колкото и да бе зла, тя не беше луда. Не би вдигнала просто така зомби — убиец, за да го пусне да вилнее. Великата вуду кралица се бе осрала кралски. Това я изкарваше от нерви повече от всичко друго, дори повече от смъртта или евентуалните обвинения в убийство. Тя не можеше да допусне да си съсипва репутацията по подобен начин.