Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Повторих същите движения. Мускулите на бедрата ми се размърдаха и протестираха. Деринджърът беше неудобен, но поносимо буцест.

— Просто от любопитство — отбеляза Рони, — защо смяташ за необходимо да носиш пистолет с теб?

— Винаги нося пистолет — възразих.

Тя само ме погледна, а отвращението в погледа й личеше от километър.

— Ако не искаш да споделиш — недей, но не ми приказвай глупости.

— Добре де, добре — казах. — Колкото и да е странно, никой не ми е казал да не обсъждам случката.

— Какво, никакви заплахи в смисъл „не ходи в полицията“? — изуми се приятелката ми.

— Нъц.

— Леле, колко ужасно добронамерено!

— Не е добронамерено — възразих, седнала на пода и изпънала крака под ъгъл. Рони повтори същата стойка. Изглеждаше така, сякаш се каним да търкаляме топка по земята. — Нищо добро няма в това… — наведох се над левия си крак, докато бузата ми не докосна бедрото.

— Разкажи ми — настоя Рони.

Така и сторих. Когато приключих, бяхме разгрели и готови за джогинг.

— Мамка му, Анита! Зомбита в апартамента ти и луд милионер, който те преследва за човешко жертвоприношение! — Сивите очи на детективката се зареяха по лицето ми. — Ти си единственият ми познат, който има по-шантави проблеми и от моите!

— Много благодаря! — казах. Заключих вратата зад нас и пъхнах ключовете си в джоба заедно с деринджъра. Знам, щяха да го надраскат, но какво се предполага да направя — да тичам с ключовете в ръка ли?

— Харолд Гейнър. Мога да го проверя, ако искаш…

— Нямаш ли си случай? — Приказвахме си, докато слизахме по стъпалата.

— В момента се занимавам с три различни разследвания на застрахователни измами. Главно наблюдение и снимки. Ако изям още една вечеря от бърза закуска, ще започна да пея в реклами!

Ухилих се.

— Къпем се и се преобличаме у нас. Ще излезем на истинска вечеря.

— Страхотно звучи, но нали не искаш да караш Жан-Клод да те чака?

— Стига вече, Рони!

Тя сви рамене.

— Би трябвало да стоиш колкото се може по-далече от тази… твар, Анита!

— Знам — беше мой ред да свия рамене. — Съгласието да се видя с него ми се стори по-малкото зло.

— А какъв беше изборът?

— Или доброволна среща с него, или ме отвличат и ме водят на гости.

— Страхотен избор!

Отворих двойната врата, която водеше навън. Горещината ме удари в лицето. Задушаваща жега, като да влезеш във фурна. А ние се канехме да тичаме в това чудо?!

Погледнах към Рони. Тя е с петнайсетина сантиметра по-висока от мен, като разликата до голяма степен се дължи на краката. Можем да тичаме заедно, само ако аз определям темпото и при това се напрягам. Упражнението е страхотно.

— Сигурно е над трийсет и седем градуса — възкликнах.

— Без мъка, няма сполука — заяви Рони. Носеше спортна бутилка вода в лявата си ръка. Бяхме толкова готови, колкото изобщо бе възможно.

— Осем километра в ада — изръмжах. — Хайде да се поизпотим!

Тръгнахме в по-бавно, но пък равномерно темпо. Обикновено приключвахме с обиколката за половин час или по-малко.

Въздухът беше уплътнен от горещината. Имах чувството, че тичаме през полутвърди стени от нагрят въздух. Влажността в Сейнт Луис почти винаги е около сто процента. Съчетайте я с 35—40-градусова температура и получавате малко, мокро резенче от ада. Сейнт Луис посред лято, хип-хип-ура!

Упражнението не ми беше приятно. Слабите бедра и мускулестите прасци не са достатъчен стимул за тази разновидност на самобичуване. Но възможността да надбягаш лошите типове е. Понякога всичко се свежда до това кой е по-бърз, по-силен и по-пъргав. Избрала съм си погрешната професия. О, не се оплаквам! Но петдесет и три килограма не са кой знае колко мускули все пак.

Разбира се, когато въпросът опре до вампири, е все едно дали съм сто кила чист мускул — това дори не би ми донесло и грам полза. Даже мъртвите отскоро могат да вдигнат кола на лежанката с една ръка. Така че стоят класи над мен. Вече бях свикнала с това.

Първият километър остана зад нас. Началото винаги е най-кофти. Нужни са ми поне три, за да убедя тялото си, че не може да ме откаже от тази лудост.

Напредвахме през по-стари квартали. Цял куп малки дворчета с огради и къщи от петдесетте, че дори и от 19-ти век. Гладката тухлена стена на един склад даже датираше отпреди Гражданската война. Бяхме я приели за средата на пътя. Четири километра. Чувствах се отпусната и силна, сякаш можех да тичам цяла вечност, ако не се налага да го правя твърде бързо. Бях се съсредоточила в движението на тялото ми през жегата и поддържането на ритъма. Именно Рони забеляза човека.