Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Не ми се ще да вдигам тревога — обади се тя, но защо този тип просто си стои там?

Присвих очи насреща ни. На около пет метра по-нататък тухлената стена свършваше и се издигаше висок бук. Близо до ствола на дървото стоеше мъж. Не се опитваше да се крие. Но пък носеше джинсово яке. Прекалено горещо беше за такива дрехи, освен, ако не криете оръжие под тях.

— Откога е там?

— Току-що излезе иззад дървото — уточни Рони.

Параноята властва над всичко.

— Нека се връщаме. И в двете посоки са по четири километра.

Детективката кимна.

Обърнахме се и се затичахме в обратна посока. Човекът зад нас не ни подвикна и не ни нареди да спрем. Да, параноята е кошмарно заболяване!

Друг тип излезе иззад отсрещния край на тухлената стена. Претичахме още няколко стъпки към него. Погледнах през рамо. Господин Дънково яке спокойно крачеше към нас. Якето му беше разкопчано и ръката му бе пъхната под мишницата. Толкова по въпроса за параноята.

— Бягай! — казах.

Вторият тип извади пистолет от джоба на якето си.

Спряхме да тичаме. В случая изглеждаше като добра идея.

— Ахъ — съгласи се мъжът. — Хич не ми се гони някой в таз жегица. Требе само да си останте живички, мацета, сичко друго е лесна работа…

Пистолетът му беше 22-ри калибър автоматик. Не е кой знае какво, но е страхотен за рани. Бяха го измислили чак дотам. Страшничко.

Рони стоеше скована до мен. Преборих се с желанието да я хвана за ръката и да стисна, но това не беше присъщ за корав-като-желязо убиец на вампири жест, нали?

— Какво искате?

— Така е по-добре — рече мъжът. Светлосинята му тениска зееше там, където биреното му коремче се изсипваше над колана. Но ръцете му имаха месест вид. Може и да беше с наднормено тегло, но се обзалагам, че ако те удари, щеше да боли. Надявах се да не се налага да изпробвам теорията си на практика.

Отстъпих така, че да опра гръб в тухлената стена. Рони се премести заедно с мен. Господин Джинсовото яке вече почти се бе изравнил с нас. Държеше отпусната в дясната си ръка деветмилиметрова берета. Виж, тя не беше правена само за нараняване.

Погледнах към Рони, след това към Дебелака, който почти се бе покатерил отгоре й. Погледнах и Джинсовото яке, който пък се намираше кажи-речи до мен. Пак погледнах Рони. Тя съвсем леко ококори очи. Облиза устни, след това отново се зазяпа в Дебелия. Типът с беретата беше мой. Рони получаваше другия. Разпределение на задълженията в най-добър вид.

— Какво искате? — повторих пак.

Мразя да се повтарям.

— Идвате на кратка разходчица с нас, тва е сичко. — Дебелия се усмихна, докато го казваше.

Отвърнах на усмивката му и се извърнах към Джинсовия с неговата домашна берета.

— А ти можеш ли да говориш?

— Мога — отвърна той. Пристъпи още две крачки към мен, но оръжието му беше съвсем спокойно насочено към гърдите ми. — Говоря, при това добре! — и докосна косата ми, нежно, с връхчетата на пръстите си. Беретата буквално беше притисната в мен. Ако дръпнеше спусъка, край на всичко. Мътночерното дуло на пистолета ставаше все по-голямо. Илюзия, но колкото по-дълго се взирате в някое оръжие, толкова по-важно ви се струва то. Особено, ако сте от погрешната страна…

— Стига глупости, Сеймор — намеси се Дебелия. — Не я бараш и не можем да я убием, такива са правилата.

— Мамка му, Пит!

Пит, или Дебелака, отвърна:

— Можеш да вземеш русата. Никой не е казал, че с нея не можем да се забавляваме.

Не погледнах към Рони. Взирах се в Сеймор. Трябваше да бъда готова, ако ми се разкрие възможност. За което нямаше да си помогна, ако проверя как понася приятелката ми идеята, че й предстои изнасилване. Хич.

— Фалическата сила, Рони! Всичко се свежда до половите жлези… — казах.

Сеймор се намръщи.

— Това пък какво значи, мамка му?

— Значи, Сеймор, че те смятам за глупак и че мозъкът ти е в топките — усмихнах се приятно, докато го казвах.

Той ме удари с опакото на ръката си, здравата. Олюлях се, но не паднах. Оръжието му все още бе стабилно и не трепна. По дяволите. Той изръмжа гърлено и ме цапардоса с юмрук. Паднах. За миг останах да лежа на ръбестия тротоар, вслушана в плисъка на кръвта в ушите ми. От шамара бузата ми изтръпна. От удара с юмрук ме заболя.

На всичкото отгоре получих и ритник в ребрата.

— Остави я на мира! — изпищя Рони.

Лежах по корем и се преструвах, че ме боли. Не беше трудно. Опипвах джоба си. Сеймор размахваше беретата в лицето на Рони. Тя пък му крещеше. Пит беше сграбчил приятелката ми за ръцете и се опитваше да я удържи. Положението се изплъзваше от контрол. Страхотно.