Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Госпожо ли?

— Не искам да си купувам билет. Не искам да гледам шоуто. По идея имам среща с Жан-Клод тук. Това е всичко.

— Ами, не мисля… Откъде да знам, че не сте репортерка?

Репортерка ли? Поех си дълбоко дъх.

— Обадете се на Жан-Клод и му кажете, че Анита е тук. Става ли?

Жената продължаваше да ми се мръщи.

— Вижте какво, просто се обадете на Жан-Клод. Ако съм нагла репортерка, той ще се разправя с мен. Ако съм онази, която твърдя, ще бъде доволен, че сте му звъннали. Няма как да загубите.

— Ами, не знам…

Преборих се с желанието да се разкрещя на билетопродавачката. Вероятно нямаше да помогне. Вероятно. Повторих:

— Просто се обадете на Жан-Клод, ако обичате!

Може би заради, „ако обичате“, жената завъртя стола си и отвори горната половина на вратата в задната част на будката си. Малка кабинка. Не чух какво каза, но отново се обърна.

— Добре, управителят казва, че можете да влезете.

— Страхотно, благодаря! — изкачих се по стъпалата.

Всички на опашката ме гледаха гневно. Усещах как прегарят гърба ми с поглед. Но са ме гледали гневно експерти, така че бях спокойна и не трепнах. Хората не обичат да ги пререждат.

Вътрешността на заведението тънеше в сумрак, както е присъщо на клубовете. Някакъв тип точно зад вратата каза:

— Билетчето, моля!

Втренчих се в него. Носеше бяха тениска с надпис: „Усмихнатият труп, истински писък“. На гърдите му в големи размери бе нарисувана карикатура на вампир със зинала уста. Типът беше едър и мускулест, и все едно имаше татуирано на челото „Бияч“. Повтори:

— Билетчето, моля!

Първо билетопродавачката, а сега и билетаджията?

— Управителят е казал, че мога да вляза и да се видя с Жан-Клод — заявих.

— Уили — подвикна проверяващият билетчетата — ти ли я пусна?

Обърнах се и ей ти го на Уили Маккой. Ухилих се, щом го видях. Радвах се да го видя. Това ме изненада. Обикновено не се радвам чак толкова на срещи с мъртъвци.

Уили е нисък, слаб, с черна коса, зализана на челото. В сумрака нямаше как да отгатна цвета на костюма му, но ми изглеждаше като мътно доматеночервено. Ризата му беше бяла, в комплекта влизаше и широка, яркозелена вратовръзка. Наложи се да погледна по-внимателно, за да се уверя, но да — на вратовръзката имаше луминесцентна танцьорка на хула… Беше най-изящно подбраният кат дрехи, който съм виждала Уили да носи.

Той се ухили, показвайки щедро зъбите си.

— Анита, радвам са да те вида!

Кимнах:

— И аз се радвам, Уили!

— Наистина ли?

— Аха.

Той се ухили още по-широко. Кучешките му зъби заблестяха в сумрака. Не беше минала и година от смъртта му.

— Откога си управител тук? — попитах.

— Къмто две седмици.

— Моите поздравления!

Той се приближи до мен. Аз отстъпих. Инстинктивно. Нищо лично, но вампирът си е вампир. Не бива да си близо до него. Уили още беше пресен, но все пак беше способен да хипнотизира с поглед. Добре де, може би пресен като Уили вампир не би могъл наистина да ме грабне с очи, но старите навици умират трудно.

Усмивката на Маккой повяхна. В очите му проблесна искрица — болка, може би? Той понижи глас, но спря да се опитва да ме приближава. Като мъртвец се учеше по-бързо, отколкото някога приживе.

— Благодарение на помощта ти онзи път, ние с шефа наистина се разбираме добре.

Прозвуча точно като в старите гангстерски филми, но — такъв си е Уили.

— Радвам се, че Жан-Клод се отнася добре с теб.

— О, аха — кимна вампирът, — това е най-хубавата работа, която някога съм имал. И шефът не е… — той размаха ръце насам-натам. — Знайш кво имам напредвид.

Кимнах. Знаех. Можех колкото си искам да се цупя и фръцкам относно Жан-Клод, но в сравнение с повечето Господари той беше мил като котенце. Голямо, опасно, хищно котенце, но все пак — определено подобрение…

— Точно в тоз момент шефът е зает — добави Уили. — Каза, че ако наминеш рано, требе да ти дам маса близо до сцената.

Страхотно. На глас попитах:

— И кога ще се появи Жан-Клод?

Управителят сви рамене:

— Ни знам с точност.

Кимнах:

— Добре, ще го почакам известно време.

Уили се ухили и ми показа зъбите си:

— Искаш ли да река на Жан-Клод да се разбърза?

— Сериозно ли го казваш?

Той се намръщи, сякаш бе глътнал муха.

— По дяволите, не.

— Не ругай! Ако ми писне да чакам, лично ще му го съобщя.

Уили ме погледна един вид крадешком.

— Наистина ще му го кажеш, така ли?

— Ахъм.

Той просто поклати глава и ме поведе между малките кръгли масички. Всички до една бяха заети. Посетителите се смееха, пъшкаха, пиеха, държаха се за ръце… Направо е замайващо усещането да те обгражда тълпящ се, потен живот.