Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Комикът явно не забелязваше настояването на Ърни, че му стига толкова. Ако зомбито е вдигнато просто ей-така, без някакви конкретни заповеди, обикновено се връща към нормалната си същност. Добрият човек си остава добър, докато мозъкът му изгние и го лиши от личност. Повечето зомбита не биха убили без заповед, но от време на време вадиш късметлийската карта и вдигаш някой, който има кофти наклонности. Комикът явно беше късметлия.

Зомбито вървеше към него като лош вариант на франкенщайновото чудовище. Изпълнителят най-сетне осъзна, че нещо не е наред. Спря насред вица и се ококори. Каза:

— Ърни! — и горе-долу дотам стигна. Разлагащите се ръце се свиха около гърлото му и започнаха да стискат.

В течение на една прелестна секунда почти оставих зомбито да го довърши. Експлоатацията на мъртвите е нещо, срещу което възразявам силно, но все пак… глупостта не води до смъртно наказание. Иначе щяхме да имаме сериозен спад на населението.

Изправих се и огледах клуба, за да се убедя, че това не е част от представлението. Уили изскочи тичешком на сцената. Стисна зомбито за кръста и го дръпна, вдигайки във въздуха далече по-високото тяло, но хватката на тварта продължаваше да се стяга.

С тихо хриптене комикът падна на колене. Лицето му преминаваше от червено в пурпурно. Публиката се смееше. Те смятаха, че това е част от представлението. Беше далече по-забавно от самия номер.

Пристъпих към сцената и тихо попитах Уили:

— Имаш ли нужда от помощ?

Той ме зяпна, все още залепнал за кръста на зомбито. С изумителна сила като неговата, би могъл да откъсва пръст след пръст от врата на мъжа и вероятно да го спаси. Но супервампирската сила не ти помага, ако не се досетиш как да я използваш. Уили не се беше сетил. Разбира се, зомбито сигурно щеше да смаже гръкляна на човека много преди вампирът да му откопчи пръстите. Може би. По-добре беше да не проверяваме на практика.

Лично аз смятах комика за глупак. Но не можех просто да си стоя и да го гледам как умира. Наистина не можех!

— Спри! — казах. Тихо и само за ушите на зомбито. То спря да стиска, но още държеше здраво. Комикът започваше да омеква. — Пусни го.

Зомбито разхлаби хватката си. Полуприпаднал, мъжът се сгърчи на сцената. Уили се изправи след фанатичното си дърпане на мъртвеца. Приглади доматеночервения си костюм. Косата му все още бе идеално зализана. Малко свободна борба със зомбита не може да развали скрепена с толкова много гел прическа.

— Благодаря! — прошепна вампирът. След това се изпъчи в цял ръст и заяви: — Изумителният Албърт и неговото домашно зомби, дами и господа!

Публиката леко се колебаеше, но започнаха аплодисменти. Когато Изумителният Албърт се изправи на крака, се разрази истинска буря от ръкопляскане. Той изхъхри в микрофона:

— Ърни смята, че вече е време да се прибираме. Бяхте страхотна публика!

Аплодисментите бяха шумни и искрени.

Комикът напусна сцената. Зомбито остана да ме зяпа. Чакаше — чакаше нова заповед. Не знам как става така, че човек не говори, а зомбитата му се подчиняват. Дори не ми изглежда като магия. Не се усеща гъделичкане по кожата, няма полъх на сила. Аз говоря и зомбитата ме слушат. Аз и Е. Ф. Хютън 25 25 Има се предвид популярното рекламно мото: „Когато Е.Ф.Хютън говори, хората слушат“, използвано от брокерската къща „Е.Ф.Хютън и Ко“ — Бел. пр. .

— Върви след Алберт и се подчинявай на заповедите му, докато не ти кажа друго.

Зомбито ме погледа миг-два, после бавно се обърна и се затътри след мъжа. Вече нямаше да му посегне. Не смятах да осветлявам комика, обаче. Нека си мисли, че животът му е в опасност. Нека си мисли, че е време да положи зомбито в гроба. Точно това исках. Вероятно и зомбито го искаше.

Определено не ми се струваше, че Ърни е бил човек, който лесно приема шегичките. Апострофирането е едно, но удушаването на шегаджията е малко пресилено.

Уили ме съпроводи обратно до масата ми. Седнах и отпих от колата си. Той се настани срещу мен. Стори ми се стреснат. Малките му ръце лекичко трепереха. Беше вампир, но все още си оставаше и Уили Маккой. Чудех се колко ли години ще са нужни, за да изчезнат и последните остатъци от личността му. Десет, двайсет… цял век? Колко време бе нужно на чудовището да изяде човека?

Ако отнемеше толкова много, проблемът нямаше да е мой. Нямаше да съм наблизо да присъствам. Честно казано, не исках и да бъда.

— Зомбитата никога не са ми били по вкуса — заяви Уили.

Взирах се в него.