Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Погледнах към Уили. Дали и той го чувстваше? Дали топлата преса на човешките тела караше стомаха му да се свива от глад? Дали се прибираше вкъщи след работа и сънуваше как се врязва в тази шумна, креслива тълпа? Почти го попитах, но харесвах Уили поне дотолкова, доколкото е възможно да харесам вампир. Не исках да знам, ако отговорът на въпроса ми беше „да“.

На един ред от сцената имаше празна маса. На нея стоеше голямо, бяло, сгънато картонено чудо с надпис: „Резервирано“. Уили се помъчи да ми държи стола, но му махнах да се дръпне. Не заради свободата и женските права. Просто никога не съм разбирала какво се предполага да правя, докато мъжът ръчка стола под мен. Дали сядам и го гледам как се напъва да избута стола и мен с него? Притеснителна работа. Обикновено се правя, че сядам и накрая ме удрят със седалката под коленете. Да върви на майната си.

— Ша искаш ли по питие докат чакаш? — попита Уили.

— Може ли една кола?

— Нищо по-силничко?

Поклатих глава.

Уили тръгна между масите и посетителите. На сцената стоеше жилав мъж с къса, тъмна коса. Слабоват и с почти черепоподобно лице, но определено беше човек. Самият му външен вид беше извънредно смешен, досущ дългорък и дългокрак клоун. До него, взирайки се сляпо в тълпата, стоеше едно зомби.

Светлите му очи все още бяха ясни и човешки на вид, но не примигваше. Познатият ми застинал поглед се рееше над публиката. Посетителите слушаха шегите с половин ухо. Повечето погледи бяха залепнали за изправения мъртвец. Той се беше разложил точно колкото да изглежда страховито, но дори и на един ред от него не се долавяше миризма. Хубав номер, ако си способен да го извъртиш.

— Ърни тука е най-добрият съквартирант, дето съм имал — заяви комикът. — Не яде много, не приказва докато ти окапят ушите, не влачи сладки мацки вкъщи и не ме заключва, докато си изкарва добре с тях…

Нервен смях от страна на публиката. Погледите са залепнали за сладура Ърни.

— Макар че в хладилника имах развалено свинско. На Ърни много му хареса.

Зомбито се извърна бавно, почти мъчително, и погледна комика. Погледът на мъжа го стрелна и отново се върна към публиката, със съответната усмивка. Зомбито продължаваше да се взира в мъчителя си. Това явно не се хареса на господаря му. Не го виня. Дори мъртвите не обичат да са солта на шегичката.

Пък и майтапите не бяха особено смешни. Номерът разчиташе на новостта си. Зомби в ролята на декор. Доста изобретателно, но и доста извратено.

Уили се върна с моята кола. Управителят обслужва масата ми, уха-леле. Разбира се, резервираното място беше и доста добро. Вампирът постави питието на една от онези безполезни хартиени салфетчици.

— Наздраве — каза. Обърна се да си тръгне, но го бутнах по ръката. Прииска ми се да не съм го докосвала.

Ръката му беше достатъчно плътна и съвсем истинска. Но оставаш с чувството, че си пипнал дърво. Беше мъртва. Не знам как другояче да го опиша. Не се долавяше усещане за движение. Нищо.

Пуснах полека ръката на Уили и вдигнах поглед към него. Благодарение на белезите на Жан-Клод можех да срещам погледа му. В кафявите му очи забелязах нещо като мъка.

Внезапно чух сърцебиенето в ушите си и се наложи да преглътна, за да успокоя собствения си пулс. Мамка му. Вече исках Уили да се разкара. Обърнах глава встрани и изцяло се съсредоточих върху чашата си. Той си тръгна. Не го чух как се отдалечава — може би просто заради избухналия смях.

Уили Маккой беше единственият вампир, когото съм познавала и преди да умре. Помня го приживе. Беше дребна риба. Хлапе за поръчки на едрите риби. Може би е смятал, че ако се превърне във вампир, ще стане голяма риба. Грешка. Сега представляваше просто малка немъртва рибка. Жан-Клод или някой друг като него щяха да управляват „живота“ на Уили до края на вечността. Бедният той!

Изтрих в крачола си дланта, с която го бях докоснала. Исках да забравя допира на тялото му под новия доматеночервен костюм, но не можех. Тялото на Жан-Клод беше различно. Разбира се, Жан-Клод почти би могъл да мине за човек, мътните го взели. Някои от по-старите го умеят. И Уили щеше да се научи. Господ да му е на помощ!

— Зомбитата са по-добри от кучетата. Ще ти донесат чехлите и нямат нужда от разходки. Ърни даже седи в краката ми и се моли, ако му наредя.

Публиката се разсмя. Не бяха сигурни защо. И смехът не беше от онзи, искрения. По-скоро оглушителна шокова вълна. Смях от типа „не мога да повярвам, че оня го каза“.

Зомбито бе тръгнало към комика с нещо като забавено трепкане. Разлагащите се ръце посегнаха напред и стомахът ме сви. Спомен от снощи. Зомбитата почти винаги нападат като просто се пресягат. Точно като във филмите.