Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Моите найки почти не вдигаха шум. В сравнение с мен Ървинг беше като шумно кученце. Повечето ликантропи, които съм срещала, са потайни. Той може и да е върколак, но се държи no-скоро като куче. Голямо, обичащо веселието куче.

Подминаваха ни двойки и малки групички. Всички се смееха и разговаряха с твърде пискливи гласове. Бяха дошли да видят вампири. Истински вампири на живо, или по-скоро на мъртво, може би? Туристи всички до един. Аматьори. Воайори. Аз бях виждала повече немъртви от всички тях. Бях готова да се обзаложа. Така че удоволствието ми убягваше.

Вече бе съвсем тъмно. Долф и отрядът ме чакаха на гробището „Бърел“. Трябваше да стигна дотам. Ами досието на Гейнър? А и какво щях да правя с Ървинг? Понякога графикът ми е наистина претоварен.

Нечий силует се отлепи от тъмните сгради. Не можах да отгатна дали ни е причаквал или просто се появи. Магия. Застинах, напрегната като заек под автомобилни фарове.

— Какво има, Блейк? — попита Ървинг.

Връчих му папката и той я взе с озадачено изражение. Исках ръцете ми да са свободни, в случай че се наложи да вадя оръжието си. Вероятно нямаше да се стигне до това. Може би.

Жан-Клод вървеше към нас. Вампирът, господар на града. Движеше се като танцьор или котка — с плавна, плъзгаща се походка. Сдържана енергия и грация, готови да избухнат в насилие.

Не беше чак толкова висок, може би метър и седемдесет и пет. Ризата му сияеше от белота. Беше свободна, дълга, с бухнали ръкави, пристегнати на китките от маншети с три копчета. Отпред имаше само връв за завързване на гърлото. Той не я беше стегнал и белият плат само рамкираше бледите му, гладки гърди. Ризата беше запасана в стегнати черни джинси, и само това я спираше да не се вее около него като плащ.

Косата му беше чисто черна и леко се къдреше около лицето. Очите му, ако посмееш да погледнеш в тях, бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни. Бляскави, тъмни скъпоценни камъни.

Спря на около шест крачки от нас. Достатъчно близо, за да се вижда тъмният белег с форма на кръст на гърдите му. Той единствен нарушаваше съвършенството на тялото му. Или поне на тази част от тялото, която бях виждала.

Моят белег беше резултат от кофти шегичка. Неговият — плод на последния опит на някой пътник към отвъдното да отложи смъртта. Питах се дали горкият човечец се е измъкнал? Дали Жан-Клод щеше да ми каже, ако го попитах? Може би. Само че не исках и да знам, ако отговорът е „не“.

— Здравей, Жан-Клод! — казах.

— Здравей, ma petite! — отвърна той. Гласът му бе като кожено палто — пищен, мек, смътно мръснишки, сякаш само да говориш с него бе нещо мръсно. Може и така да беше.

— Не ме наричай „ma petite“ — озъбих се.

Той се усмихна лекичко, без да покаже и следа от зъбите си.

— Както желаеш! — и се извърна към Ървинг.

Върколакът отклони поглед, внимавайки да не срещне очите на Жан-Клод. Човек не бива да гледа право в очите на вампир. Никога. Защо тогава аз го правех с лекота? Наистина, защо?

— Кой е приятелят ти? — Това обръщение прозвуча много тихо и някак заплашително.

— Това е Ървинг Гризуолд. Репортер е в „Пост Диспач“. Помага ми с някои сведения.

— Аха! — възкликна вампирът. Обиколи Ървинг, сякаш той бе стока за продан, а Жан-Клод искаше да го разгледа от всички ъгли.

Репортерът се озърташе нервно, за да държи вампира под око. Погледна ме и ококори очи.

— Какво става?

— Наистина — какво ли, Ървинг? — полюбопитства Жан-Клод.

— Остави го на мира!

— Защо просто не дойде да се видим, моя малка съживителке?

„Малка съживителка“ не беше особено подобрение спрямо ma petite, но щях да го понеса.

— Бях заета.

Изражението, което се изписа на лицето на вампира, бе почти гняв. А аз наистина не исках да ми се ядосва.

— Канех се да се срещна с теб — уточних.

— Кога?

— Утре вечер.

— Тази вечер — не го каза като предложение.

— Не мога.

— О, да, ma petite, можеш! — гласът му отекна като топъл вятър в главата ми.

— Толкова дяволски настоятелен си! — обадих се.

Той се засмя. Смехът му бе приятен и благозвучен като скъп парфюм, който витае в стаята, след като напръсканият с него човек е излязъл. Точно такъв беше — витаеше в ушите като далечна музика. От всички вампири-повелители, които съм срещала, Жан-Клод притежаваше най-хубавия глас. Всеки си има някакъв талант.

— А ти си толкова вбесяваща! — отвърна той, все още с насмешлива нотка. — Какво да правя с теб?

— Остави ме на мира — отрязах. Казах го съвсем честно. Това бе едно от най-големите ми желания.