Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Жан-Клод внезапно стана напълно сериозен, сякаш някой бе превключил шалтер. Включено — веселие; изключено — неразгадаемо изражение.

— Твърде много от последователите ми знаят, че си мой човешки слуга, ma petite! Овладяването ти е част от организирането на силите ми! — Каза го почти със съжаление.

Страшно ми помогна, да бе.

— Какво искаш да кажеш с това „овладяване“? — Стомахът ми бе присвит в наченките на страх.

Ако Жан-Клод не ме изплашеше до смърт, най-малко щеше да ми докара язва.

— Ти си мой човешки слуга. Трябва да започнеш да се държиш като такава.

— Не съм твоя прислуга!

— Да, ma petite, такава си!

— Проклет да си, Жан-Клод, остави ме на мира!

Той внезапно се озова до мен. Не го забелязах да се движи. Беше замъглил съзнанието ми, без дори да мигне. Сърцето ми изпърха в гърлото. Опитах се да отстъпя, но бледата му, жилава длан ме сграбчи за дясната ръка, точно над лакътя. Не биваше да отстъпвам. Трябваше да посегна към пистолета. Надявах се, че ще преживея тази си грешка.

Заговорих равно и спокойно. Е, поне ще умра смела!

— Смятах, че наличието на два вампирски белега означава, че не можеш да владееш мислите ми!

— Не мога да те омагьосам с очи, а и е по-трудно да замъгля сетивата ти, но все пак е възможно! — Той обхвана ръката ми с пръсти.

Не болеше. И бездруго не се опитвах да се дърпам. Знаех, че може да счупи ръката ми, без дори да се изпоти — или да я откъсне от рамото, или да вдига „Тойоти“ от лежанка. Ако не бях способна да победя на канадска борба Томи, със сигурност нямаше да мога да се преборя и с Жан-Клод.

— Той е новият Господар на града, нали? — обади се Ървинг.

Мисля, че и двамата го бяхме забравили. За репортера щеше да е по-добре да стане точно така.

Жан-Клод леко стегна хватката си около ръката ми и се обърна да погледне Ървинг.

— Ти си репортерът, който се опитва да вземе интервю от мен.

— Да, аз съм — съгласи се приятелят ми с лека нервност — не особено много, просто намек за скованост в гласа му. Изглеждаше смел и решителен. Точка за него.

— Вероятно след като поговоря с тази прекрасна дама, ще ти дам интервю.

— Наистина ли? — Репортерът не можа да прикрие изумлението си. Ухили ми се широко. — Би било страхотно. Ще бъде както пожелаете. Аз…

— Млъквай! — командата съскаше и кипеше.

Ървинг се смълча, сякаш бе омагьосан.

— Гризуолд, добре ли си? — Беше странно, че питах. Стоях буза до буза с един вампир, но все пак проявявах загриженост…

— Аха — отвърна приятелят ми. Дори и това потвърждение прозвуча смазано от страх. — Просто никога не съм усещал нещо като него.

Погледнах към Жан-Клод.

— Той е единствен по рода си.

Жан-Клод отново насочи вниманието си към мен. О, боже!

— Все още се шегуваш, ma petite!

Взрях се в прекрасните му очи, които си бяха просто… очи. Той ми беше дал силата да им устоявам.

— Просто, колкото да убивам времето. Та какво искаш, Жан-Клод?

— Толкова смела, дори и сега…

— Ти няма да ми посегнеш насред улицата, пред свидетели. Може и да си новият Господар, но си също и бизнесмен. Вампир от ново поколение. Това ограничава възможностите ти.

— Само пред свидетели — каза той толкова тихо, че го чух единствено аз.

— Добре де, но и двамата сме съгласни, че няма да ми посегнеш точно тук и сега — продължавах да се взирам в него. — Тъй че стига номера и ми кажи какво, дявол го взел, искаш!

Той се усмихна — леко движение на устните, но пусна ръката ми и се отдръпна.

— Ти също няма да ме застреляш на улицата безпричинно.

Смятах, че имам причина, но не такава, че да мога да я обясня пред полицията.

— Не искам да ме обвинят в убийство, вярно си е.

Усмивката му се разшири, но все още не показваше зъби. Справяше се с това по-добре от всички живи вампири, които съм срещала. Хм, дали жив вампир не е оксиморон? Вече не бях съвсем сигурна.

— Тъй, значи няма да си посягаме взаимно на обществено място — уточни той.

— Вероятно не — съгласих се. — Е, какво точно искаш? Закъснявам за среща.

— Какво ще правиш тази вечер — ще вдигаш зомбита или ще пронизваш вампири?

— Нито едно от двете.

Вампирът ме погледна, очаквайки да продължа. Не казах нито дума повече. Той сви рамене — и този жест бе изящен.

— Ти си моят човешки слуга, Анита. Използваше истинското ми име, значи вече бях загазила.

— Не съм — отрекох.

Той въздъхна дълбоко:

— Носиш два от белезите ми.

— Не по свой избор — уточних.

— Щеше да умреш, ако не бях споделил силата с теб!