Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Вероятно глупаво.

— Не се подлъгвай само защото имаш специални отношения с новия Господар. Той все тъй си е вампир-повелител. Всички те са кофти гадна новина. Не се ебавай с него.

— Точно това се опитвам да избегна.

Дейв се ухили достатъчно широко, за да покаже зъби:

— Мамка му, имаш предвид… Е, тцъ, не си му нужна само щото си готино парче.

Приятен комплимент: да си мисли човек, че е готино парче… Предполагам.

— Аха — казах.

Ървинг на практика подскачаше на стола си.

— Какво, по дяволите, става, Анита?

Много добър въпрос.

— Не е твоя работа.

— Анита…

— Стига си ме тормозил, Ървинг! Сериозно говоря.

— Тормозя ли те? Не съм чувал тази дума от баба си насам…

Погледнах го право в очите и заявих внимателно:

— Майната му, остави ме на мира. Така ясна ли съм?

Той вдигна длани — „предавам се“.

— Еее, просто се опитвам да си върша работата!

— Добре, върши си я някъде другаде! Смъкнах се от бар-столчето.

— Вестта е пусната, за да те намери, Анита! — отбеляза Дейв. — Някои от другите вампири може да се престараят!

— Тоест, да се опитат да ме заведат насила?

Той кимна.

— Въоръжена съм, нося си и кръста. Ще се справя.

— Искаш ли да те изпратя до колата? — попита Дейв.

Взрях се в кафявите му очи и се усмихнах:

— Благодаря, няма да забравя това предложение, но съм голямо момиче!

Истината е, че на повечето вампири не би им допаднало Дейв да дава сведения на врага. Аз бях Екзекуторката. Ако някой вампир прекрачи границата, викат мен. За кръвопийците няма такова нещо като доживотна присъда. Смърт или нищо. Не може да вкараш вампир в затвора…

В Калифорния опитаха, но един вампир-повелител избяга. Развихри кърваво клане — уби двадесет и пет души за една нощ. Не се хранил — просто убивал.

Предполагам, ядосал се е, че са го държали заключен. На вратите и по пазачите е имало кръстове. Само че кръстовете не действат, ако не вярваш в тях. И със сигурност не действат, след като повелителят те е убедил да ги свалиш…

Бях нещо като еквивалент на електрическия стол за кръвопийците. Не ме харесваха особено. Леле, каква изненада!

— Аз ще я придружа — писа се доброволец Ървинг. Остави пари на бара и се изправи. Пъхнах обемистата папка под мишница. Предполагам, че той не искаше да я изпуска от поглед. Страхотно.

— Тя вероятно ще защитава и теб — обади се Дейв.

Ървинг се накани да каже нещо, но размисли. Можеше да сподели например, че е ликантроп, само дето не искаше хората да го знаят. Наистина много се стараеше да минава за човек.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Дейв. Още една възможност за вампирска стража до колата ми.

Предлагаше ми да ме защити от Господаря? Та той беше мъртвец от има-няма десет години. Не беше достатъчно силен.

— Радвам се да видя, че ти пука, Дейв!

— Хайде, махай се оттук! — изпроводи ме той.

— Пази се, момиче! — нареди Лутър.

Усмихнах се широко и на двамата, след това се обърнах и излязох от почти стихналия бар. Посетителите не бяха чули кой знае какво от разговора, но знаех, че ме зяпат. Устоях на желанието да се обърна и да извикам: „Бау!“. Обзалагам се, че поне един щеше да изпищи.

Това е заради белега във форма на кръст на ръката ми. Само вампирите имат такива, нали? Свещен кръст, лепнат на нечиста плът… Моят беше от ръчно ковано желязо. Специална поръчка на един вече мъртъв повелител. Сметнал го за забавно. Ха-ха-ха.

Или пък ме зяпаха заради Дейв? Може би посетителите не забелязваха белега? Може и да бях твърде чувствителна. Държиш ли се приятелски с някой спазващ законите вампир, хората стават подозрителни. Ако пък имаш няколко странни белега, ще се питат дали си човек. Но така е и редно. Подозрението е здравословно. Пази те жив.

Знойният мрак ме стисна като горещ, лепкав юмрук. Уличната лампа на тротоара стърчеше насред ярка локва, сякаш светлината се бе стопила. Всички лампи бяха репродукции на газови фенери от началото на века. Извисяваха се черни и изящни, но не особено автентични. Като костюм за Хелоуин. Изглежда добре, но е твърде удобен, за да е истински.

Нощното небе бе надвиснало над високите тухлени сгради, но уличните лампи сдържаха нашествието на мрака. Досущ черна шатра, крепена от колове светлина. Изпитваш усещането за мрак, но той е нереален.

Тръгнах към гаража точно до Първа улица. Паркирането в Крайречния е почти невъзможна задача. Туристите само влошават проблема.

Твърдите подметки на официалните обувки на Ървинг стържеха шумно по паважа на улицата. Отекваше ехо. Истински паваж. Улици, правени за коне, не за коли. Именно заради това паркирането беше кошмарно, но пък… очарователно.