Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Не ми дрънкай глупости как си ми спасил живота. Сложи ми насила два белега. Не ме попита, нито ми обясни. Първият може и да ми е спасил живота, страхотно. Но вторият спаси твоя живот. И в двата случая нямах избор.

— Още два белега и ще станеш безсмъртна. Няма да старееш, защото и аз не старея. Ще останеш човек, жива и способна да носиш разпятието си. Способна да влезеш в църква. Не застрашаваме душата ти. Защо се бориш с мен?

— Откъде знаеш какво застрашава душата ми? Ти вече нямаш такава! Заменил си безсмъртната си душа за земна вечност. Но аз знам, че и вампирите умират, Жан-Клод! Какво ще стане, когато умреш? Къде ще отидеш? Дали просто ще изчезнеш? Не, ще отидеш в ада, където ти е мястото!

— И ти смяташ, че като си мой човешки слуга, ще попаднеш там заедно с мен?

— Не знам и не искам да научавам!

— Като се бориш с мен, ме караш да изглеждам слаб. Не мога да си го позволя, ma petite! По един или друг начин трябва да се справим със ситуацията!

— Просто ме остави на мира.

— Не мога. Ти си ми човешки слуга и трябва да започнеш да се държиш като такава!

— Не ме притискай, Жан-Клод!

— Или какво — ще ме убиеш ли? Можеш ли да ме убиеш?

Взрях се в прелестното му лице и казах:

— Да.

— Усещам копнежа ти по мен, ma petite, a и аз копнея за теб!

Свих рамене. Какво можех да кажа?

— Просто обикновена похот, Жан-Клод, нищо особено!

Което беше лъжа. Разбрах, още докато го произнасях.

— He, ma petite, имам предвид нещо по-сериозно. Започвахме да събираме тълпа — но на безопасно разстояние.

— Наистина ли искаш да обсъждаме това насред улицата?!

Той си пое дълбоко дъх и изпъшка.

— Вярно. Караш ме да се самозабравям, ma petite! Страхотно.

— Наистина закъснявам, Жан-Клод! Полицията ме чака.

— Трябва да довършим разговора си, ma petite! — отвърна той.

Кимнах. Прав беше. Опитвах се да не му обръщам внимание. Не е лесно да пренебрегнеш вампир-господар.

— Утре вечер.

— Къде? — попита той.

Колко любезно, не ми нареди да се явя в леговището му! Замислих се къде ще е най-удобно. Исках да сляза до Тендърлоин заедно с Чарлз. Той щеше да проверява работните условия на зомбитата в един нов комедиен клуб. Не по-лошо място от всички останали.

— Знаеш ли къде е „Усмихнатият труп“?

Жан-Клод се усмихна и за миг забелязах връхчетата на зъбите му. Някаква жена в тълпата изпъшка.

— Да.

— Да се видим там… да речем, в единайсет.

— За мен ще бъде удоволствие! — думите погалиха кожата ми като обещание.

Мамка му.

— Ще те чакам в кабинета си, утре вечер.

— Я чакай малко! Какъв е пък този кабинет? — имах лошо предчувствие.

Усмивката му се разшири до ухилване и зъбите му заблестяха под светлината на уличните лампи.

— Ами, аз съм собственик на „Усмихнатият труп“. Мислех, че знаеш!

— Да бе, мислил си!

— Ще те чакам.

Аз бях избрала мястото. И нямаше да отстъпя.

Проклет да е.

— Хайде, Ървинг!

— Не нека репортерът да остане. Не си е получил интервюто.

— Остави го на мира, Жан-Клод, моля те!

— Ще му дам онова, за което копнее, нищо друго.

Не ми хареса как спомена копнежите.

— В какво си се забъркал?

— Аз, ma petite, да се забърквам? — усмихна се вампирът.

— Анита, искам да остана — обади се Ървинг.

Обърнах се към него:

— Не знаеш какво говориш.

— Аз съм репортер. Върша си работата.

— Закълни ми се — закълни се, че няма да го нараниш!

— Имаш думата ми — съгласи се Жан-Клод.

— Че няма да го нараниш по никакъв начин.

— Че няма да го нараня по никакъв начин. — Той запази безизразната си маска, сякаш всичките му усмивки бяха илюзия.

Лицето му притежаваше неподвижността на отдавна мъртвите. Прекрасно на вид, но изпразнено откъм живот като картина.

Погледнах в мъртвите му очи и потръпнах. Мамка му.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук?

Ървинг кимна.

— Искам това интервю.

Поклатих глава:

— Ти си глупак.

— Аз съм добър репортер! — възрази той.

— И все пак си глупак!

— Мога да се грижа за себе си, Анита!

Гледахме се един друг секунда-две.

— Добре, приятно прекарване. Може ли да взема папката?

Ървинг погледна надолу, сякаш беше забравил, че я държи.

— Хвърли ни я утре заран, иначе Маделин ще получи удар.

— Добре, няма проблем! — Пъхнах обемистата папка под лявата си мишница, колкото се може по-хлабаво. Пречеше ми да си вадя пистолета, но животът не е съвършен.

Разполагах с информация за Гейнър. Имах и името на доскорошна негова приятелка. Паднала жена. Може би щеше да проговори пред мен. Може би щеше да ми помогне да намеря улики. Или пък да ме прати по дяволите. Нямаше да ми е за пръв път.