Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Жан-Клод ме наблюдаваше с неподвижните си очи. Поех си дълбоко дъх през носа и издишах през устата. Стига толкова за тази нощ.

— Ще се видим и с двама ви утре! — обърнах се и се отдалечих.

Имаше група туристи с фотоапарати. Един колебливо вдигна своя към мен.

— Ако ме щракнеш, ще ти взема апарата и ще го счупя! — Усмихвах се, докато го казвах.

Мъжът несигурно свали апарата си.

— Леле, само една снимчица…

— Стига ти толкова! — заявих. — Айде мърдайте, представлението свърши!

Туристите се разсеяха като облак дим, духнат от вятър. Тръгнах по улицата към гаража. Погледнах през рамо и забелязах, че пак са се посъбрали да гледат Жан-Клод и Ървинг. Туристите бяха прави. Представлението все още продължаваше.

Ървинг беше голямо момче. Искаше интервюто си. Коя бях аз да си играя на бавачка на възрастен върколак? Дали Жан-Клод щеше да разкрие тайната на Ървинг? И ако да, имаше ли значение? Не беше мой проблем. В моя списък стояха Харолд Гейнър, Доминга Салвадор и чудовище, което ядеше добрите граждани на Сейнт Луис, щата Мисури. Нека Ървинг се оправя със собствените си проблеми. Аз си имах предостатъчно на главата.

Нощното небе приличаше на извита купа с течен мрак. Звездите сияеха като миниатюрни диаманти и хвърляха студена, зловеща светлина. Луната представляваше бляскав колаж от сиво и златисто-сребърно. Градът те кара да забравиш колко тъмна е нощта, колко ярка е луната и колко много са звездите.

В гробището „Бърел“ нямаше лампи. Не виждах нищо, освен далечното жълто сияние на прозорците на някаква къща. Стоях на върха на хълма, облечена в гащеризона си и с маратонките, и се потях.

Тялото на детето бе изчезнало. Намираше се в моргата, в очакване на вниманието на съдебния лекар. Бях приключила с него. Нямаше да се налага да го виждам отново. Освен в сънищата си.

Долф стоеше до мен. Не каза нито дума, просто разглеждаше тревата и натрошените надгробни камъни, и чакаше. Чакаше да извърша магията си. Да извадя зайчето от шапката. Най-доброто, което можеше да се случи, беше зайчето да е вътре и да го унищожим. Следващото по ред на желанията — да намерим дупката, от която е дошло. Това поне щеше да ни подскаже нещичко. А нещичко щеше да е по-добре от това, което знаехме в момента.

Изтребителите на вредители ни следваха на няколко крачки разстояние. Мъжът беше нисък, месест, с късо подстригана сива коса. Изглеждаше като треньор по ръгби в отпуска, но държеше преметнатата на ремък през гърба му огнепръскачка, сякаш е живо същество. Галеше я с дебелите си ръце.

Жената беше млада, на не повече от двайсет години. Рядката й руса коса бе вързана на опашка. Беше малко по-висока от мен — значи дребна. Около лицето й висяха свободни кичури. Очите й бяха широко отворени, отглеждаше внимателно високата трева. Досущ като стрелец на пост.

Надявах се, че пръстът не я сърби на спусъка. Не исках да ме изяде зомби убиец, но не исках и да ме поливат с напалм. Да изгоря жива или да ме изядат жива? А да има нещо друго в менюто?

Тревата пукаше и шумолеше като сухи есенни листа. Ако вкарахме в употреба огнепръскачките, щяхме да предизвикаме пожар. И да извадим късмет, ако се измъкнем. Но зомби може да се спре единствено с огън. Ако търсеното от нас чудовище беше зомби, а не нещо съвсем различно.

Поклатих глава и тръгнах напред. Съмненията нямаше да ни отведат доникъде. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш — това е главното правило в живота ми.

Сигурна съм, че сеньора Салвадор си имаше специален ритуал или жертва за откриване на гроба на зомби. Явно спазваше доста повече правила от мен самата. Разбира се, уменията й позволяваха да затваря души в гниещи трупове. Аз лично не съм мразила човек толкова, че да му сторя такова нещо. Да убивам да, но да затворя душата му и да го карам да седи и да чака, и да чувства как тялото гние… Не, това не е просто извратено, по-лошо е. Това е зло. Сеньората трябваше да бъде спряна и само смъртта би помогнала. Въздъхнах. Друг проблем — за друга нощ.

Притесняваше ме фактът, че стъпките на Долф отекват в синхрон с моите. Погледнах през рамо към двамата изтребители. Те избиваха всичко — от термити до гули, но гулите са страхливци и най-вече — мършояди. Каквото и да търсехме тук, то не закусваше мърша.

Чувствах и тримата зад гърба си. Стъпките им май бяха по-шумни от моите. Опитах се да прочистя съзнанието си и да започна с претърсването, но чувах само стъпките им. Усещах единствено страха на жената. Те ми пречеха да се концентрирам.