Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Лутър е едър — не висок, а дебел. Но тлъстината му е твърда, почти като мускул. Кожата му е толкова черна, че има пурпурни оттенъци. Цигарата между устните му проблясна в оранжево, щом си пое дъх. С цигара в уста е способен да говори по-добре от всичките ми познати.

Ървинг вдигна едно смачкано кожено куфарче от пода до стола си. Измъкна от него папка, дебела поне три пръста. Тлъсто ластиче я държеше затворена.

— Исусе, Ървинг! Мога ли да го взема вкъщи с мен?

Той поклати глава.

— Една колежка прави статия за местните издигащи се бизнесмени, които не са това, което изглеждат. Наложи се да й обещая правата върху първородния ми син, за да взема папката за тази нощ!

Приличаше ми на купчина изрезки. Въздъхнах. Човекът от дясната ми страна едва не си навря лакътя в лицето ми. Обърна се.

— Извинете, малка госпожице, извинете. Не беше нарочно!

„Малка“ прозвуча като „мълкъ“ и беше малко завалено.

— Не нарочно — съгласих се.

Той се усмихна и се извърна към приятеля си. Друг бизнесмен, който се смееше на висок глас. Пийни достатъчно и всичко ще ти се стори смешно.

— Тук надали мога да прочета и една страница — отбелязах.

Ървинг се ухили:

— Ще те последвам до края на света!

Лутър се изправи пред мен. Извади цигара от пакета, който винаги си носи. Долепи връхчето на угарката на предишната до върха на новата. Кранчето й светна в червено като живо въгленче. Дим заструи през носа и устата му. Като дракон.

Лутър смачка угарката в чистия стъклен пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшена играчка. Пушеше като комин, беше ужасно дебел и ако съдим по посивялата коса, минаваше петдесетака. Никога не боледуваше. Би трябвало да се снима за рекламните плакати на Института по тютюнопушенето.

— Второ? — обърна се към Ървинг.

— Да, благодаря.

Лутър взе чашата, напълни я от бутилка под бара и я върна върху нова салфетка.

— К’во да бъде за теб, Анита? — попита.

— Обичайното, Лутър!

Той ми наля чаша портокалов сок. Преструваме се, че е „Отвертка“. Аз съм въздържателка, но защо ще идвам в бар, ако не пия?

Той изтри плота с безупречната си бяла кърпа.

— Имам вест за тебинка от Господаря.

— Господаря вампир на града ли? — намеси се Ървинг. Долових възбуда в гласа му. Надушваше новини.

— Какво? — в моя глас нямаше капка възбуда.

— Много му се ще да те види!

Погледнах към Ървинг, после и към Лутър. Опитах се телепатично да пратя съобщението: „Не пред репортера“. Не стана.

— Господарят пусна вестта. Който те види, да ти предаде това.

Ървинг местеше поглед между нас като възбудено пале.

— Какво общо има с теб Господарят на града, Анита?

— Смятай го за предадено — казах.

Лутър поклати глава:

— Няма да идеш да се видите, нали?

— Не.

— Защо? — попита Ървинг.

— Не е твоя работа.

— Извън записа?

— He.

Лутър ме зяпна:

— Чуй ме, момиче, трябва да говориш с Господаря. В момента на вампирите и хапките им е казано, че Господарят иска да си поприказвате. Следващата заповед ще е да те намерят и да те заведат при него.

„Намирам“ — хубав евфемизъм за отвличане.

— Нямам общи теми за разговор с Господаря.

— Не позволявай положението да се влоши, Анита! — посъветва ме Лутър. — Няма нищо лошо просто да си поговориш с него.

Така си мислеше той.

— Може и да поговоря…

Барманът беше прав. Все някога трябваше да говоря с Господаря. А ако се забавех, надали щеше да е много приятелски настроен.

— И защо Господарят ще иска да се види с теб? — попита Ървинг. Приличаше на любопитна птица с очи, светнали от току-що забелязаното червейче.

Не обърнах внимание на въпроса му и си измислих собствен.

— Дали твоята колежка те е поосветлила за съдържанието на папката? Наистина нямам време да чета „Война и мир“ тази нощ.

— Кажи ми, каквото знаеш за Господаря и ще те осветля.

— Много благодаря, Лутър!

— Нямах намерение да го насъсквам срещу теб — отвърна барманът. Цигарата подскачаше в устата му, докато говореше. Така и не успях да разбера как го прави. Сръчност на устните. Години упражнения.

— Що не спрете да ме третирате като преносител на шибана бубонна чума? — попита Ървинг. — Просто се опитвам да си върша работата!

Отпих от портокаловия си сок и го погледнах.

— Ървинг, забъркваш се в неща, които не разбираш. Не мога да ти говоря за Господаря. Не бива.

— Не искаш — поправи ме той.

Свих рамене:

— Не искам, но причината да не искам е, че не мога.