Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Аз също, детектив! Аз също!

И кое беше по-важно от залавянето на твар, изкормила цяло семейство? Нищо, абсолютно нищо. Но до смрачаване оставаше доста време, а и аз си имах други проблеми. Дали Томи ще се върне при Гейнър да му предаде какво съм казала? Да. А Гейнър ще приеме ли вестта с лека ръка? Вероятно не. Нуждаех се от информация. Трябваше да науча докъде може да стигне той. Репортер… трябваше ми репортер. Ървинг Гризуолд идва на помощ!

Ървинг обитаваше едно от онези пастелни кубчета, които минават за кабинети. Няма покрив, няма врата, но притежава стени. Ървинг е висок само метър и шейсет. Дори и това ми стига, да го заобичам. Не срещам често мъже точно с моя ръст. Рошавата кафява коса обграждаше плешивото петно на темето му като цветни венчелистчета. Носеше бяла риза с навити до лактите ръкави, връзката му беше разхлабена. Лицето му бе обло и розовобузо. Приличаше на плешиво херувимче. С нищо не напомняше на върколак, какъвто всъщност беше. Дори ликантропията не лекува оплешивяването.

Никой в сейнтлуиския „Пост Диспач“ не знаеше, че Ървинг е превръщач. Това е заболяване и дискриминацията спрямо ликантропите е незаконна, но, както и при хората със СПИН, работодателите престъпват закона въпреки това. Е, може би ръководството на вестника щеше да се окаже либерално и с широки разбирания, но аз бях на мнението на Ървинг. Предпазливостта на първо място!

Заварих го на стола зад бюрото му. Аз самата се облегнах на прага на кубчето-кабинет.

— Как върви? — попита приятелят ми.

— За забавен ли се смяташ или просто имаш дразнещ навик? — поинтересувах се.

Той се ухили:

— Просто съм общителен. Питай приятелката ми!

— Обзалагам се!

— Та к’во стаа, Блейк? И, моля те, кажи ми, че каквото и да става, е годно за запис, а не обратното.

— Как ти се струва идеята да напишеш статия за готвещия се нов закон за зомбитата?

— Ми може — отвърна той. Присви подозрително очи. — Какво ще искаш в замяна?

— Тази част не става за запис, Ървинг, поне засега.

— Естествено! — той ми се намръщи. — Продължавай!

— Трябва ми цялата информация за Харолд Гейнър, с която разполагате.

— Това име не ми говори нищо — призна той. Трябва ли?

Веселостта бе изчезнала от погледа му и сега ме гледаше сериозно. Съсредоточаваше се напълно, когато надушеше някоя статия.

— Не е задължително — отвърнах аз. Предпазливост! — Можеш ли да се сдобиеш с информацията?

— В замяна на статия за зомбитата?

— Ще те разходя из всички заводи, които използват зомбита. Можеш да водиш фотограф и да щракаш труповете!

Очите му светнаха.

— Серия статии с много ужасяващи снимки. На централното място — ти. Красавицата и Звяра. Издателят ми вероятно ще се хване.

— И аз така си помислих, но не съм сигурна за централното място…

— Хей, шефът ти ще го хареса! Публичността значи и повече работа…

— И продава повече вестници…

— Така си е — съгласи се Ървинг. Погледа ме известно време. Стаята бе почти тиха. Повечето служители си бяха тръгнали. Езерцето светлина тук бе едно от малкото. Ървинг ме бе чакал. Толкова по въпроса, че пресата никога не спи. Тихото дихание на климатика запълваше покоя на ранната вечер.

— Ще видя имаме ли Харолд Гейнър в компютъра — заяви той накрая.

Усмихнах му се:

— Хубав номер — да запомниш името само от едно споменаване.

— В крайна сметка съм опитен журналист — отвърна той. Завъртя пресилено стола си към клавиатурата на компютъра. Надяна си въображаеми ръкавици и нагласи дългата опашка на смокинга си.

— О, я стига! — усмихнах му се по-широко.

— Не припирай маестрото! — Ървинг написа няколко думи и екранът оживя, след което приятелят ми призна: — Имаме го. Разполагаме с доста нещо за него. Ще отнеме цяла вечност да го разпечатам! — Той завъртя стола си, за да се обърне към мен. Лош знак. Поде: — Виж какво ще ти предложа… Ще опаковам папката с все снимките, ако имаме такива. Ще ти ги връча право в сладките ръчички.

— И къде е уловката?

Ървинг сплете пръсти на гърдите си.

— Моля ти се, никакви уловки. Правя го от добро сърце.

— Добре, донеси ги в апартамента ми.

— Защо не се видим при „Мъртвеца Дейв“? — предложи върколакът.

— „Мъртвецът“ е долу във вампирския квартал. Каква работа имаш пък ти натам?

При все сладкото си херувимско лице, той ме наблюдаваше много внимателно.

— Носят се слухове, че има нов Господар на Града. Искам статия.

Само поклатих глава: