Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Той поклати глава.

— Няма по-лоши работи.

— Добре — кимнах.

— Добре — съгласи се и той. — И това ли е — без разпит?

— Засега не… може би няма и да посмея — внезапно се почувствах скапана. Беше 9:23, имах нужда да поспя. Бях емоционално изцедена. — Още не знам как се чувствам, Мани. Не знам как този факт ще промени приятелството ни или работните ни отношения…, ако изобщо ги промени. А мисля, че ще има изменения… О, по дяволите, просто не знам!

— Честен отговор — отвърна той. — Нека сменим темата и поговорим за нещо, което не ни обърква толкова.

— Като например? — полюбопитствах.

— Ами, например за това, че Сеньората ще прати нещо лошо на прозореца ти, точно както обеща.

— Вече се досетих.

— Защо я заплаши тогава?

— Не я харесах.

— О, страхотно, направо велико — въздъхна колегата ми. — Защо ли не се сетих?

— Смятам да я спра, Мани. Предположих, че е редно да го знае.

— Никога не давай преднина на лошите типове, Анита! Нали съм те учил на това?

— Учил си ме също и че човешкото жертвоприношение е убийство.

— Ей, това ме заболя!

— Да — съгласих се. — Болезнено е.

— Трябва да си готова, Анита. Тя ще прати нещо по петите ти. Според мен, просто, за да те изплаши, не да ти навреди наистина.

— Защото ме накара да призная, че няма да я убия ли?

— Не защото всъщност не вярва, че ще я убиеш. Заинтригувана е от силата ти. Според мен предпочита да те посвети, не да те унищожи.

— Да стана част от фабриката й за производство на зомбита…

— Да.

— Не и в този живот.

— Сеньората не е свикнала да й отказват, Анита!

— Проблемът е неин, не мой.

Мани ме погледна и отново се концентрира върху движението.

— Тя ще го направи твой.

— Ще се справя.

— Не може да си толкова самоуверена!

— Не съм, но какво точно искаш да направя — да се пречупя и да ревна ли? Ще се оправям с това, когато и ако — нещо шумно се намъкне през прозореца ми.

— Не можеш да се справиш със Сеньората, Анита. Тя е силна — по-силна, отколкото някога би могла да си представиш.

— Тя ме изплаши, Мани. Наистина съм впечатлена. Ако прати нещо, с което не мога да се справя, ще избягам. Става ли?

— Не става. Ти не знаеш, просто не знаеш…

— Чух онази твар в коридора. Подуших я. Изплашена съм, но тя е просто човек, Мани. Никакви идоли няма да я опазят от куршум!

— Е, куршумът може да я нарани, но няма да я свали…

— Това пък какво значи?

— Ако я улучиш в главата или гърдите и ти се стори мъртва, лично аз бих се отнесъл с нея като с вампир. Режа главата и вадя сърцето. Тялото изгарям… — той ме стрелна с ъгълчето на окото си.

Не казах нищо. Обсъждахме убийството на Доминга Салвадор. Тя пленяваше души и ги влагаше в трупове. Което беше извращение. Вероятно щеше да ме нападне първа. В дома ми щеше да допълзи някакво свръхестествено чудовище… Тя беше зла и щеше да ме нападне първа. Дали ако й устроех засада, щеше да се брои за убийство? Аха. Щях ли въпреки това да го направя? Оставих мисълта да ври на бавен огън. Обръщах я като сладкиш, вкусвайки идеята. Да, бих могла да я осъществя.

Би трябвало да се почувствам зле от факта, че съм способна на убийство, независимо от причината, и не трепвам. Но не ми стана зле. Беше по-скоро успокоително да знам, че ако Сеньората ме притисне, мога да отвърна на удара. Коя бях аз, че да замерям Мани с камъни заради убийства с двайсетгодишна давност? Аха — наистина, коя ли…

Беше ранен следобед. Мани ме остави, без да каже и дума. Не поиска да се качи, а и аз не го поканих. Все още не знаех какво да си мисля за него, Доминга Салвадор и негниещите зомбита, допълнени с души. Реших да не умувам по въпроса. Нуждаех се от усилени физически упражнения. И точно като по поръчка, този следобед имах час по джудо.

Заслужила съм си черен колан, което звучи далече по-представително, отколкото всъщност е. Справям се добре на доджото, където има съдии и правила. Но в истинския свят, където повечето лоши типове са по-тежки от мен с по петдесетина кила, предпочитам да се доверявам на оръжието.

Всъщност тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато звънецът иззвъня. Оставих претъпкания спортен сак и надникнах през малката шпионка. Всеки път ми се налага да застана на пръсти, за да видя нещо през нея.

Изкривеният образ беше на рус, светлоок и смътно познат мъж. Оказа се Томи — мускулестият бодигард на Харолд Гейнър. Денят просто ставаше от чудесен по-чудесен!

Обикновено не нося пистолет на уроците по джудо. Все пак са следобед. През лятото това означава и ярко слънце. Истински опасните неща не излизат от бърлогите си преди залез. Запретнах червеното поло, което носех, и пристегнах на място вътре в панталона си кобура. 9-милиметровият пистолет, джобен размер, ми убиваше съвсем малко. Ако знаех, че ще ми потрябва, бих обула по-широки джинси.