Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Махай се, Томи! — отворих вратата, без да свалям от мъжа нито погледа, нито пистолета си. — Разкарай се и кажи на Гейнър, че ако продължи да ме дразни, ще започна да му пращам телохранителите опаковани!

Ноздрите на Томи трепнаха леко при тези думи и вените на врата му изпъкнаха. Подмина ме много сковано и излезе в коридора. Държах пистолета край хълбока си и го гледах, заслушана в стъпките му, които се отдалечаваха по стълбите. Когато, доколкото е възможно, бях сигурна, че си е тръгнал, прибрах пистолета си в кобура, взех си спортния сак и тръгнах към школата по джудо. Не биваше да допускам такива дребни приключения да ми съсипят спортната програма. И бездруго утре със сигурност щях да пропусна фитнеса. Налагаше се да ходя на погребение.

Освен това, ако Томи наистина се надяваше на канадска борба, имах нужда от цялата мощ, с която можех да се сдобия.

Мразя погребенията. Е, това поне не беше на човек, когото съм харесвала. Гадно, но вярно. Приживе Питър Бърк беше непоносим досадник. Не виждах причина убийството автоматично да го прави светец. Смъртта, особено насилствената, обикновено превръща дори и най-гнусния тип на света в приятен човек. Откъде накъде?

Издокарана в черна рокля и с черни слънчеви очила, стоях под яркото августовско слънце и гледах процесията. Над ковчега имаше шатра, бяха струпани цветя, сложили бяха и столове за семейството. Може би се питате защо бях тук, след като не го броях дори за приятел? Защото Питър Бърк беше съживител. Не особено добър, но ние сме членове на малък клуб с тясна специализация. Ако умре някой от нас, присъстваме всички. Такова е правилото. Няма изключения. Може би само за собствената ти смърт, но като се има предвид, че ние вдигаме мъртвите — надали.

Мога да препоръчам предприемането на някои мерки, за да не се изправи трупът от гроба като вампир, но зомбитата са друго нещо. Ако не те кремират, всеки един съживител може да те върне. Огънят бе май единственото нещо, което зомбитата уважаваха или от което се бояха.

Бихме могли да вдигнем Питър и да го питаме кой го е гръмнал в главата. Но пък го бяха гръмнали с Магнум 357 и то точно зад ухото. От главата му не беше останало и колкото да се напълни найлонова торбичка. Можеше да бъде събуден като зомби, но не би съумял да говори. Дори и мъртъвците имат нужда от уста.

Мани стоеше до мен и се чувстваше неудобно в черен костюм. Росита, жена му, бе застанала с абсолютно изправен гръб. Стискаше здраво черната си кожена чантичка. Имаше масивни ръце. Мащехата ми нарича жени като нея „с едър кокал“. Черната й коса бе подстригана точно до ушите и накъдрена. Просто плачеше за по-дълга коса. Тази прическа подчертаваше колко е обло лицето й.

Чарлз Монтгомъри стоеше зад мен, досущ голяма черна планина. Чарлз изглежда като професионален ръгбист. Има способността да се мръщи и да кара хората да се разбягват в търсене на прикритие. Просто прилича на корав тип. Всъщност припада при вида на друга кръв, освен животинска. Голям късмет, че на вид е такъв едър черен гангстер. Почти не понася болка. Плаче на филмчетата на Дисни, например когато умира майката на Бамби. Може да те разчувства до сълзи.

Съпругата му Каролин беше на работа. Не успяла да се смени с някого. Чудех се и доколко се е опитвала. Каролин е свястна, но като че ли донякъде презира онова, което правим. Както го нарича, „дърдоренето“. Тя е медицинска сестра. Предполагам, че след като по цял ден се разправя с лекари, е логично да гледа все на някого отвисоко.

По-нататък, в предните редове, бе застанал Джеймисън Кларк. Той пък е висок и слаб, и е единственият червенокос и зеленоок чернокож, когото някога съм виждала. Кимна ми от мястото си от другата страна на гроба. Отвърнах на поздрава му.

Всички бяхме тук — съживителите от „Съживители“ ООД. Бърт и Мери, дневната секретарка, удържаха крепостта. Надявах се, че Бърт няма да ни впише в графиците нещо, с което не можем да се справим. Или ще откажем да се занимаваме. Често го правеше, ако не го надзиравахме.

Слънцето ме блъскаше в гърба като гореща метална ръка. Мъжете все подръпваха вратовръзките и яките си. В дъното на гърлото ми беше заседнал аромат на хризантеми. Интересно, хората не подаряват хризантеми, докато не пукнеш. Карамфилите, розите, кученцата — те всички обслужват щастливите поводи, но хризантемите и гладиолите са погребални цветя. Само дето дългите стебла на гладиолите поне не смърдят.

В предната редица столове под шатрата седеше жена. Беше се привела напред като счупена кукла. Хлипаше достатъчно силно, за да заглуши и думите на свещеника. До мен — отзад в тълпата — достигаше само тихия, утешителен ритъм на словата му.