Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Звънецът пак позвъни. Не бях се обадила, за да уведомя Томи, че съм вкъщи. Той не изглеждаше обезкуражен. Позвъни за трети път, по-продължително.

Поех си дълбоко дъх и отворих вратата. Втренчих се в светлите очи на госта си. Все още бяха празни и мъртви. Идеалният мрак. Томи, Томи, с този поглед ли си се родил или се налага да се упражняваш?

— Какво искаш? — попитах.

Той изкриви устни:

— Няма ли да ме поканиш?

— Нямам такова намерение.

Телохранителят на Гейнър сви масивните си рамене. Забелязах каишите на нараменния кобур под сакото на костюма му. Нуждаеше се от по-сръчен шивач.

Отляво се отвори врата. Излезе някаква жена с бебе на ръце. Заключи, преди да се обърне и да ни забележи.

— О, здрасти — усмихна ни се широко.

— Здравей — казах.

Томи кимна.

Жената се обърна и тръгна към стълбите. Мърмореше на бебчето си някакви нечленоразделни глупотевини.

Телохранителят пак ме погледна:

— Наистина ли искаш да си стоим в коридора?

— Че какво толкова правим?

— Говорим за работа. За пари.

Погледнах го внимателно, но изражението му не ми подсказа нищо. Единственото ми успокоение беше, че ако Томи се канеше да ми стори зло, вероятно нямаше да дойде у дома, за да ми го причини. Вероятно.

Отстъпих назад и отворих много широко вратата. Стоях извън обхвата на ръцете му, когато той влезе в апартамента. Огледа се.

— Хубаво, чисто местенце…

— Почистване по домовете — уточних. — Хайде да си говорим по работа, Томи. Имам ангажимент!

Той стрелна с поглед спортния сак до вратата.

— Делова среща или за удоволствие? — попита.

— Не е твоя работа.

Отново леко изкривяване на устните. Предположих, че това е неговата версия на усмивка.

— Долу в колата имам цял куфар с пари. Милион и половина, половината сега и половината след като вдигнеш зомбито.

Поклатих глава:

— Вече казах на Гейнър отговора си.

— Да, но това беше за пред шефа ти. А сега сме само ние двамата. Никой няма да научи, че си поела случая. Никой!

— Не го казах само защото имаше свидетели. Отказах, защото не принасям хора в жертва! — усмихвах се. Боже каква глупост изтърсих! След това обаче се сетих за Мани. Добре де, може и да не беше толкова глупаво. Но, все едно, нямаше да го направя.

— Всеки си има цена, Анита! Само я назови. Можем да я платим.

Томи нито веднъж не спомена името на Гейнър. Единствено аз го произнасях. Той внимаваше толкова много — твърде много.

— Нямам цена, момченце. Върни се при господин Харолд Гейнър и му го предай.

Едва сега лицето му потъмня. Между очите му се очерта бръчка.

— Не познавам такъв човек.

— О, я стига. Не нося микрофон.

— Кажи си цената. Можем да я платим — повтори той.

— Няма цена.

— Два милиона, без данъци? — предложи телохранителят.

— Що за зомби би струвало два милиона долара, Томи? — втренчих се в леко смръщеното му лице. Какво се надява да получи Гейнър, та да изкара и печалба от подобно изпълнение?

Томи продължи да ме зяпа безизразно.

— Не ти трябва да знаеш!

— Така си и мислех, че ще кажеш. Махай се, Томи. Аз не се продавам! — отстъпих отново към вратата, с намерение да го изпроводя от къщи. Той внезапно тръгна напред — по-бързо, отколкото предполагах. Разпери мускулестите си ръце, за да ме сграбчи.

Извадих файърстара и се прицелих в гърдите му. Телохранителят застина. Мъртвите му очи примигнаха срещу мен. Огромните му длани се свиха в юмруци. Нагоре по врата му запълзя почти пурпурна червенина. Гняв.

— Не го прави — наредих съвсем тихо.

— Кучка — озъби ми се той.

— Е, Томи, хайде да не се обиждаме, а? Карай по-кротко и може и двамата да доживеем до славното утре!

Светлите му очи прескочиха от пистолета към лицето ми, след това обратно към оръжието.

— Няма да си толкова корава без желязото!

Ако мислеше, че ще му предложа канадска борба, значи го очакваше разочарование.

— Махай се, Томи, иначе ще те гръмна още сега. И цялата мускулатура на света няма да те спаси!

В мъртвите му очи проблесна искрица, след това цялото му тяло се отпусна. Той вдиша дълбоко през носа си.

— Добре, днес ти печелиш. Но ако продължиш да разочароваш шефа ми, ще се наложи да те спипам без оръжието! — телохранителят изкриви устни. — И ще видим колко си корава всъщност!

Тихо гласче в главата ми се обади: „Застреляй го сега!“. Бях абсолютно сигурна, че скъпият Томи ще ме издебне някой ден. Не исках да ми се мотае зад гърба, но… Не можех и да го убия ей така само защото смятам, че някой ден може да ме подгони. Причината не беше достатъчно основателна. А и как бих обяснила подобно нещо на полицията?