Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Две малки деца стискаха ръцете на по-възрастен мъж. Дядо? Децата бяха бледи и имаха празни погледи. По лицата им се смесваха страх и сълзи. Наблюдаваха как майка им се пречупва, напълно безполезна за тях. Мъката й беше ли по-важна от тяхната? Загубата й — по-голяма? Глупости.

Собствената ми майка почина, когато бях на осем. Дупка като тази не може да се запълни. Все едно е изчезнала част от теб. Болка, която никога не си отива напълно. Понасяш я. И продължаваш напред, но тя е винаги там.

До жената седеше мъж, който разтриваше гърба й с кръгови движения. Косата му бе почти черна, късо подстригана и спретната. Имаше широки рамене. Откъм гърба изглеждаше досущ като Питър Бърк. Призраци посред бял ден.

Гробището бе осеяно с дървета. Сенките им мърдаха, бледосиви на яркото слънце. Двама души стояха тихо и чакаха от другата страна на насипаната с чакъл алея, която се виеше през гробището. Гробари. Чакаха да си довършат работата.

Погледнах отново към ковчега под одеялото от розови карамфили. Точно зад него имаше голяма купчина, покрита с яркозелена изкуствена трева. Под нея се намираше прясно изкопаната пръст, която щеше да се върне в дупката.

Скърбящите не бива да мислят за червена пръст, която се сипе по лъскавия ковчег. За това как буците се удрят в дървото и покриват твоя съпруг или баща. Завинаги го затварят в обкованата с олово кутия. Добрият ковчег е непроницаем за вода и червеи, но не може да спре разложението.

Знаех какво ще се случи с тялото на Питър Бърк. Покрий го със сатен, увий му вратовръзка на шията, тури руж на бузките, затвори му очите… пак си остава труп.

Докато се озъртах, церемонията приключи. Опечалените благодарно се надигнаха в един общ порив. Тъмнокосият мъж помогна на скърбящата вдовица да се изправи. Тя едва не падна. Още един господин се затича и я подкрепи от другата страна. Жената увисна между двамата, влачейки крака по земята.

Погледна през рамо, завъртайки безсилно глава. Изпищя, високо и накъсано, след което се хвърли към ковчега. Метна се сред цветята, драскайки дървенията. Търсеше да напипа ключалките на капака. Онези, дето го държат затворен.

Присъстващите на церемонията сякаш се вцепениха. В тълпата забелязах двете деца — все още неподвижни, ококорени. По дяволите.

— Спрете я! — казах твърде високо.

Хората се обръщаха да ме зяпат. Не ми пукаше.

Проправих си път през топящата се тълпа и редиците столове. Тъмнокосият мъж държеше ръцете на вдовицата, докато тя пищеше и се бореше. Беше паднала на земята и черната й рокля се беше вдигнала високо нагоре. Отдолу носеше бяло бельо. Разтеклата се по лицето й спирала приличаше на черна кръв.

Застанах точно пред възрастния господин и двете деца. Той се взираше в жената, сякаш никога повече няма да помръдне.

— Господине — казах. Той не реагира. — Господине?

Мъжът примигна и погледна надолу към мен, сякаш току-що бях изникнала от нищото.

— Господине, нима смятате, че децата трябва да гледат това?

— Тя ми е дъщеря — отвърна дядото. Имаше дълбок и плътен глас. Упоен ли беше или просто изпитваше болка?

— Съчувствам ви, господине, но точно сега децата трябва да стигнат до колата.

Вдовицата започна да вие — високо и нечленоразделно, разкъсвана от болка. Момиченцето се разтрепери.

— Вие сте й баща, но сте и техен дядо. Дръжте се като такъв. Махнете ги оттук!

В погледа му просветна гняв:

— Как смеете…

Той изобщо нямаше да се вслуша в думите ми. Бях просто някакъв нарушител на мъката им. По-голямото дете, момче на около пет години, ме зяпаше изотдолу. Кафявите му очи бяха огромни, а слабото лице — толкова бледо, че приличаше на призрак.

— Мисля, че вие трябва да си отидете — обади се дядото.

— Прав сте. Толкова сте прав… — казах. Заобиколих ги по тревата и под яркото слънце. Не можех да помогна на децата. Не можех да им помогна, както не бе имало и кой да помогне на мен. Бях оцеляла. Те също щяха да се справят, може би.

Мани и жена му ме чакаха. Росита ме прегърна.

— Трябва да дойдеш в неделя на обед, след църква!

Усмихнах се:

— Съмнявам се, че ще успея, но благодаря за поканата.

— Братовчед ми Албърт идва на гости — допълни тя, — той е инженер. Може да ти бъде добър партньор.

— Не се нуждая от партньор, Росита!

Тя въздъхна.

— Печелиш твърде много пари за жена. Заради това не ти трябва мъж.

Свих рамене. Ако изобщо някога се омъжа, в което бях започнала да се съмнявам, нямаше да е заради пари. Щеше да е по любов. По дяволите, нима чаках любовта? Нъц, не и аз.