Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Имаш предвид, че вече знаеш за жертвите, така ли? — попита Мани. Погледна ме, щом зададе въпроса. Кимнах. — Нима няма да се разврещиш и да побеснееш? Да ми разправяш какво гнусно копеле съм?

— Не виждам особен смисъл да го правя — отвърнах.

Този път той задържа погледа си върху мен по-дълго време.

— Благодаря.

— Не казвам, че всичко е наред, Мани. Просто нямам намерение да ти крещя. Поне засега, във всеки случай…

Той задмина голяма бяла кола, пълна с тъмнокожи тийнейджъри. Уредбата им беше толкова усилена, че зъбите ми задрънчаха. Шофираше хлапе от онези с високите скули, с плоски лица, сякаш извадени от ацтекска гравюра. Погледите ни се срещнаха, докато го задминавахме. Той раздвижи устни, сякаш ми пращаше целувка. Останалите се разсмяха на висок глас. Устоях на желанието да им махна. Не бива да окуражаваме малките копеленца.

Те завиха надясно. Ние продължихме направо. Чудесно.

Мани спря на светофара, беше трета кола. Точно зад кръстовището се намираше отклонението за 40-та Западна. Щяхме да караме по 270-та до „Олив“ и след това да отскочим набързо до апартамента ми. Имахме пред себе си около четиридесет и пет минути до час път. По принцип — нищо страшно. Но днес исках да се махна от Мани. Нуждаех се от малко време, за да смеля новините. Да реша какво чувствам.

— Кажи нещо, Анита, моля те!

— Честно, Мани, нямам представа какво да кажа! Истината. Придържай се към истината между приятели. Да бе. — От четири години се познаваме, Мани. Ти си добър човек. Обичаш жената и децата си. Спасявал си ми живота. И аз твоя. Смятах, че те познавам.

— Не съм се променил.

— Напротив — погледнах го. — Променил си се. Мани Родригес никога и при никакви обстоятелства не би участвал в човешко жертвоприношение.

— Беше преди двайсет години.

— За убийствата няма давност.

— Ще съобщиш ли на ченгетата? — попита той съвсем тихичко.

Светна зелено. Изчакахме реда си и се вляхме в сутрешното движение. Беше натоварено — както винаги в Сейнт Луис. Не е като задръстванията в Ел Ей, но резките спирания и потегляния доста дразнят. Особено онази сутрин.

— Не разполагам с доказателства. Само с казаното от Доминга Салвадор. А не бих я нарекла точно „достоверен свидетел“.

— А ако имаше доказателства?

— Не ме притискай, Мани! — зазяпах се през прозореца. Отстрани караше сребриста „Миада“ със свален гюрук. На волана беше белокос мъж с наперена шапчица и шофьорски ръкавици. Криза на средната възраст.

— Росита знае ли? — попитах.

— Подозира, но не е сигурна.

— Не иска да научава — уточних.

— Вероятно не… — Мани се обърна и ме погледна. Един червен форд-пикап наби спирачки точно пред нас. Изкрещях:

— Мани!

Той също наби спирачките и единствено коланът ме спря да не се блъсна в таблото пред мен.

— Исусе, Мани, внимавай как караш!

Той се съсредоточи върху движението за известно време, след това, този път, без да ме поглежда, попита:

— Ще кажеш ли на Росита?

Обмислих въпроса му. Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:

— Не мисля. В случая неведението наистина е благословия, Мани. Не смятам, че жена ти ще се справи с такава вест.

— Ще ме остави и ще вземе децата.

И аз така смятах. Росита беше много религиозна. Приемаше въпроса за прегрешенията твърде насериозно.

— Тя и бездруго си мисли, че рискувам вечната си душа, като вдигам мъртвите — уточни Мани.

— Нямаше проблем, докато папата не заплаши да анатемоса всички съживители, ако не спрат да пробуждат мъртъвците.

— Църквата е много важна за Росита.

— Също и за мен, но сега съм щастлива енориашка на Епископалната църква. Просто сменяш сградата и…

— Не е толкова лесно — отвърна колегата ми.

Не беше. Знаех го добре. Но пък човек прави каквото може или каквото му се налага.

— Можеш ли да ми обясниш защо би принесъл човешка жертва? Искам да кажа — по начин, който да ми прозвучи разумно?

— Не — отвърна той и мина в лявата лента. Май напредвахме малко по-бързо. Движението обаче се забави веднага щом сменихме лентите. Законът на Мърфи за уличното движение.

— Дори няма да се опиташ да ми обясниш?

— Нямам подходящо оправдание под ръка, Анита. Налага се да живея с мисълта за онова, което съм сторил. Няма как!

Прав беше.

— Начинът, по който гледам на теб, ще се промени, Мани…

— Как точно?

— Още не знам! — Честност. Ако бъдем много внимателни, все още беше възможно да сме честни един с друг. — Сещаш ли се за нещо друго, което би трябвало да знам? Нещо, което Доминга може да ми сервира по-късно?