Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Недей. Трябва да го чуя от него, не от теб.

Гневът на жрицата още си личеше ясно. Енцо надвисваше над нас като лавина, която всеки миг ще се срути. Доминга кимна остро и късо:

— Тогава го попитай, chica!

— Мани, тя истината ли казва? Наистина ли си участвал в човешки жертвоприношения? — гласът ми прозвуча толкова нормално. А не би трябвало. Стомахът ми бе на топка — толкова свит, че ме болеше. Вече не се страхувах, или поне не от Доминга. Истината — боях се от истината.

Той вдигна очи. По челото му бяха паднали кичури, които обграждаха очите му. В тях прочетох много болка. Почти трепнах.

— Истина е, така ли? — полазиха ме тръпки. — Отговори ми, проклет да си! — все още звучах съвсем естествено и спокойно.

— Да — каза той.

— Да, принасял си човешка жертва?

Сега вече ме стрелкаше с гневен поглед — емоцията му помогна да ме погледне в очите.

— Да, да!

Беше мой ред да се извърна.

— Боже, Мани, как си могъл? — вече говорех тихо и не тъй кротко. Ако не се познавах, бих казала, че ей сега ще се разплача.

— Беше преди почти двайсет години, Анита. Бях вудун и некромант. Вярвах. Обичах сеньората. Поне така си мислех.

Отново вдигнах очи към него. От изражението на лицето му гърлото ми се сви.

— Мани, дявол го взел…

Той не каза нищо. Просто си стоеше с нещастен вид. А аз не можех да събера в едно два образа. Мани Родригес и човек, който би убил безрог козел в церемония. Той ме бе научил да различавам доброто от злото в този бизнес. Беше отказал да върши толкова много неща. Неща, които не са и наполовина толкова лоши като това. Нямаше смисъл.

Поклатих глава. Чух се да казвам на глас, което нямах намерение да правя:

— Точно сега не мога да разнищвам това! — и продължих: — Добре, ти хвърли малката си бомбичка, сеньора Салвадор. Каза, че ще ни помогнеш, ако аз издържа изпитанието ти. Издържах ли го?

Когато се съмняваш, съсредоточи се върху настоящия проблем. Едно по едно.

— Исках да ти предложа възможността да ми помогнеш с новото ми бизнес начинание.

— И двете знаем, че няма да участвам — заявих.

— Колко жалко, Анита! С малко обучение ще можеш да се равняваш с мен по сила!

Да стана точно като нея, когато порасна. Не, благодаря!

— Много мило, но съм доволна и от сегашното положение.

Доминга стрелна Мани с поглед и отново се обърна към мен:

— Доволна?

— Ние с Мани ще се оправим с това, сеньора. А сега — ще ми помогнеш ли?

— Ако помогна на теб, а ти не ми помогнеш с нищо, тогава ще ми дължиш услуга.

Не исках да й дължа нищо.

— Предпочитам просто да разменим сведения.

— И какво би могла да знаеш ти, което ще си струва усилията, похабени от мен в преследване на твоите зомбита убийци?

Замислих се за миг.

— Знам например, че точно в момента се пише законът за зомбитата. Те ще имат права и скоро ще има и закон за тяхната защита… — надявах се да е по-скоро. Нямаше защо да й разправям, че процесът по узаконяването е още в началото си.

— Значи трябва да продам по-бързичко няколко негниещи зомбита, преди това да е станало незаконно!

— Не мисля, че незаконната страна те притеснява особено. Човешката жертва също е незаконна!

Доминга се усмихна криво:

— Вече не правя такива неща, Анита! Отказах се от пътищата на злото.

Не й повярвах, а и тя знаеше, че не съм. Усмивката й се разшири.

— Когато Мануел ме напусна, спрях тези церемонии. След като го нямаше да ме насърчава, аз се превърнах в уважаван бокар.

Лъжеше ме, но не можех да го докажа. И тя го знаеше.

— Дадох ти ценна информация. Сега ще ми помогнеш ли?

Тя кимна щедро.

— Ще потърся сред последователите ми да проверя, дали някой знае за твоите зомбита убийци…

Имах чувството, че Доминга тайно ми се надсмива.

— Мани, ще ни помогне ли тя?

— Ако Сеньората казва, че ще направи нещо, значи ще го направи. В това е добра.

— Ще намеря убиеца ти, ако има нещо общо с вудун — заяви тя.

— Чудесно! — Не й благодарих, защото ми се стори погрешно. Исках да й кажа, че е кучка и да я гръмна между очите, но тогава щеше да се наложи да застрелям и Енцо. А как да обясня това на полицията? Тя не нарушаваше никакви закони. Дявол го взел.

— Съмнявам се, че ако призова доброто в теб, ще те накарам да забравиш за този луд план да използваш новоподобрените си зомбита като роби?

Сеньората се усмихна:

— Chica, chica, ще съм по-богата, отколкото би могла да си представиш! Можеш да откажеш да се присъединиш към мен, но не можеш да ме спреш.

— Не залагай на това — заявих.