Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Нека проверим пак — казах с най-добрия си тон на младши счетоводител. — Слагаш душата в тялото и то не гние. След това вадиш душата от тялото, превръщайки го в обикновено зомби, и то гние.

— Точно така — отвърна Доминга.

— Тогава връщаш душата в гниещия труп и зомбито е отново в съзнание и живо. Разложението спира ли, когато душата се върне?

— Да.

Мамка му.

— Значи можеш да си държиш гниещото зомби, ако ще и цяла вечност?

— Да.

Още веднъж мамка му.

— А това тук? — този път посочих с пръст, сякаш изнасях лекция.

— Мнозина биха платили прескъпо за нея.

— Я чакай малко, да не възнамеряваш да я продадеш като секс-робиня?

— Може би.

— Но…

Самата идея беше твърде ужасна. Жената беше зомби, което значеше, че не се нуждаеше от храна или сън, или от каквото и да е. Човек би могъл да си я държи в килера и да я вади оттам като играчка. Съвършено послушна робиня.

— Те изпълнителни като нормалните зомбита ли са или душата им дава свободна воля?

— Изглеждат ми съвсем изпълнителни.

— Може би просто ги е страх от теб? — попитах.

Тя се усмихна.

— Може би.

— Не можеш да държиш душата в плен завинаги!

— Не мога ли? — учуди се сеньората.

— Душата трябва да продължи по пътя си!

— Към твоя християнски ад или рай ли?

— Да — кимнах.

— Тези тук са били зли жени, chica. Собствените им семейства са ми ги дали. Платили са ми, за да ги накажа.

— Взела си пари за това тук?!

— Незаконно е да се работи с мъртви тела без разрешението на семейството — обясни сеньората.

Нямах представа дали съзнателно е искала да ме ужаси. Надали. Но това изречение ми стигаше да разбера, че всичко, с което се занимава тя, е напълно законно. Мъртвите нямаха права. Това е и причината, поради която се нуждаехме от закони за защита на зомбитата. Мамка му.

— Никой не заслужава да прекара цяла вечност, заключен в труп — заявих.

— Можем да го правим например с осъдени на смърт, chica. Могат да бъдат накарани да служат на обществото след смъртта си.

Поклатих глава:

— Не, не бива!

— Създадох негниещо зомби, chica! Съживители, както, доколкото знам, се наричате — е, вие търсите тайната от години. Ето я тук и хората ще си платят за нея.

— Грешно е. Може и да не знам много за вуду, но дори и според твоите хора това е грешно. Та как можеш да държиш душата като затворник и да не й позволяваш да продължи и да се обедини с лоа?

Доминга сви рамене и въздъхна. Внезапно ми се стори уморена.

— Надявах се, че ще ми помогнеш, chica. Ако двете се хванем за работа, можем да създадем далече повече зомбита и то по-бързо. Можем да забогатеем като кралици!

— Обръщаш се не към когото трябва!

— Вече знам. Надявах се, че след като не си вудун, няма да го сметнеш за грешно.

— Християнство, будизъм, ислям, все едно коя е религията, Доминга, никой няма да го сметне за правилно!

— Вероятно, но може и да не е така. Питането не струва пари.

Погледнах към гниещия труп.

— Е, поне избави първия си експеримент от страданията!

Доминга погледна към зомбито.

— Тя е чудесна демонстрация, нали?

— Създала си негниещо зомби, ами чудесно. Не се дръж като садистка!

— Смяташ, че съм проявила жестокост ли?

— Аха — кимнах.

— Мануел, проявила ли съм жестокост?

Когато отговори, Мани гледаше мен. Опитваше се да ми подскаже нещо с поглед. Не отгатнах какво.

— Да, сеньора, била си жестока.

Тя го стрелна с поглед. И в движенията, и по лицето й си пролича колко е учудена.

— Наистина ли ме смяташ за жестока, Мануел? Мой обични amante — (любим)?

Той кимна внимателно:

— Да.

— Допреди няколко години не ме съдеше толкова прибързано, Мануел. Ти си клал белия козел в моя чест и то неведнъж!

Обърнах се към Мани. Получи се като онзи кадър във филмите, където главният герой го сполита прозрение. Би трябвало да се чуе музика и да видиш снимани под различен ъгъл кадри, когато научиш, че един от най-добрите ти приятели е участвал в човешко жертвоприношение. При това неведнъж, както тя каза. Неведнъж.

— Мани? — прошепнах дрезгаво. Според мен това бе по-ужасно и от зомбитата. Да вървят по дяволите разни непознати жени. Но това беше Мани — нямаше как да е истина.

— Мани? — повторих.

Той не ме погледна. Лош знак.

— Не си ли знаела, chica? He ти ли е разказвал твоят Мани за миналото си?

— Млъквай — отрязах я.

— Той беше най-ценният ми помощник. Щеше да стори всичко за мен.

— Млъкни! — ревнах в лицето на Доминга.

Тя спря и присви очи от гняв. Енцо пристъпи крачка-две към олтара. Не бях сигурна дори на кого говоря, когато заявих: