Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— И какво ще направиш — ще идеш в полицията ли? Не нарушавам закона. Единственият начин да бъда спряна е убийството ми! — Тя ме гледаше право в очите, когато го каза.

— Не ме изкушавай!

Мани пристъпи към мен.

— Недей, Анита, не я предизвиквай!

Бях му бясна и на него, така че — да върви по дяволите.

— Ще те спра, сеньора Салвадор. На всяка цена!

— Призоваваш смъртоносна магия срещу мен, Анита, и ти си тази, която ще умре.

Не бих могла да различа смъртоносната магия от фокуса. Свих рамене.

— Мислех си за нещо по-земно, например куршум.

Енцо нахлу при олтара и пристъпи така, че да застане между своята шефка и мен. Доминга го спря.

— Не, Енцо, тази сутрин тя е ядосана и стресната! — все още ми се подиграваше с поглед. — Не знае нищо за по-сериозните магии. Не може да ми навреди, а и дотолкова ме превъзхожда в морала, че няма да ме убие хладнокръвно.

Най-лошото в случая беше, че тя е права. Не можех просто да й вкарам куршум между очите, не и ако не ме заплаши. Погледнах към чакащите зомбита, търпеливи като трупове, но под това им безкрайно търпение долавях страх и надежда, и… Боже, границата между живота и смъртта се стеснява непрекъснато!

— Е, поне положи в гроба първия си експеримент! Доказа, че можеш да вадиш и слагаш душата многократно. Не я карай да гледа!

— Но, Анита, аз вече й намерих купувач!

— О, Исусе, нали нямаш предвид… О, Боже, некрофил 16 16 Некрофилията е психическо заболяване, при което болният получава удоволствие от секс с трупове — Бел. пр. !

— Онези, които обичат смъртта повече, отколкото ние двете с теб бихме могли, ще платят невероятни суми за такава като нея!

Може би все пак трябваше да я гръмна?

— Ти си студенокръвна, аморална кучка!

— А ти, chica, трябва да се научиш да уважаваш по-възрастните!

— Уважението трябва да се печели — заявих.

— Според мен, Анита Блейк, трябва да си спомниш защо хората се боят от мрака. Ще се погрижа съвсем скоро да имаш гост на прозореца. Някоя тъмна нощ, когато спинкаш дълбоко в мекото си, сигурно креватче, нещо зло ще пропълзи в стаята ти. Ще заслужа уважението ти, ако това е начинът, по който трябва да стане!

Би трябвало да се уплаша, но не изпитах страх. Бях ядосана и исках да се прибера у дома.

— Можеш да накараш хората да се боят от теб, сеньора, но не можеш да ги насилиш да те уважават!

— Ще видим, Анита! Обади ми се, след като получиш подаръка ми. Ще е съвсем скоро.

— Ще ми помогнеш ли все пак да открием зомбито убиец?

— Щом съм казала, че ще направя нещо, ще го направя.

— Добре — кимнах. — Сега можем ли да си ходим?

Тя махна на Енцо да мине зад нея.

— В името на всичко свято, тичай на дневна светлина, където можеш да си храбра!

Тръгнах по пътеката. Мани вървеше близо до мен. Внимавахме да не се гледаме един друг. Бяхме твърде заети да следим сеньората и любимците й. Спрях точно в началото на пътеката. Мани леко ме побутна, сякаш знаеше какво се каня да кажа. Не му обърнах внимание.

— Може и да не умирам от желание да те убия хладнокръвно, но ако ме нараниш, ще ти вкарам куршума някой слънчев, светъл ден!

— Заплахите няма да те спасят, chica! — обади се Сеньората.

Ухилих се сладко:

— Теб също, кучко!

Лицето й изтъня от ярост. Усмихнах се по-широко.

— Тя не искаше да каже това, Сеньора — намеси се Мани. — Няма да те убие!

— Така ли е, chica? — гласът й бе като ръмжене, приятен и ужасяващ едновременно.

Стрелнах колегата си с мръсен поглед. Заплахата беше чудесна. Не ми харесваше да я подправяме със здрав разум или с истината.

— Казах, че ще те застрелям. Не съм казала, че ще те убия. Казах ли го?

— Не, не си.

Мани ме хвана за ръката и ме задърпа заднешком към стълбите. Дърпаше ме за лявата ръка, оставяйки дясната свободна за пистолета. Просто за всеки случай.

Доминга дори не помръдна. Черните й, гневни очи се взираха в мен, докато не завихме зад ъгъла. Някогашният й любовник ме издърпа до онази част от коридора, където вратите бяха циментирани. Там се освободих от хватката му. Секунда-две просто се гледахме.

— Какво има зад вратите?

— Нямам представа.

Сигурно на лицето ми се бе изписало съмнение, защото той каза:

— Бог ми е свидетел, Анита, наистина не знам. Не изглеждаше така преди двайсет години!

Продължавах да го гледам, сякаш можех да променя положението с поглед. Щеше ми се Доминга Салвадор да бе запазила тайната на Мани в тайна. Не бях пожелала да я научавам.

— Анита, трябва да се махаме оттук!