Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Гниещото зомби сведе очи към мен. Беше почти метър и осемдесет на ръст. Висока, стройна жена, вероятно и красавица навремето. Изпъкналите й очи се завъртяха в почти голите орбити. Движението бе съпроводено от влажен, всмукващ звук.

Повърнах, когато за първи път чух подобно нещо. Звукът от очна ябълка, въртяща се в гниеща очна орбита. Но това беше преди четири години, когато едва навлизах в занаята. Вече не се стряскам и не повръщам от разложена плът. Това ми е правило номер едно.

Очите на жената бяха бледокафяви, с множество зелени пръски. Около нея лъхаше ароматът на някакъв скъп парфюм. Беше суха и нежна миризма, като попаднала в носа ти ситна пудра, сладка и ухаеща на цветя. Но под нея се долавяше смрад на гниеща плът.

Сбърчих нос и се задавих. Следващия път, щом подуша този изящен и скъп парфюм, ще се сетя за гниещо месо. Е, добре де, и бездруго ароматът бе твърде скъп за моите възможности.

Тя ме зяпаше. Не то, а тя. В погледа й забелязвах силата на личността. Наричам повечето зомбита „то“, защото им подхожда. Те може и да излизат от гроба почти като живи на вид, но не траят. Гният. Личността и интелектът си отиват първи, след това и тялото. Винаги в този ред. Бог не е толкова жесток, че да кара някого да гледа как тялото му гние по кокалите. С това зомби обаче нещата бяха тръгнали ужасно наопаки.

Заобиколих Доминга Салвадор. Нямах очевадна причина, но се държах далече от нея. Тя нямаше оръжие, в това бях почти сигурна. Опасността, която представляваше, нямаше нищо общо с ножове или пистолети. Просто не исках да ме докосва, дори и по случайност.

Зомбито отляво беше съвършено. Нямаше и следа от разложение. Погледът й бе жив и нащрек. Бог да ни помага! Навсякъде би могла да мине за човек. Как ли бях разбрала, че не е жива? Дори не бях сигурна. Не се забелязваха обичайните следи, но разпознавам мъртъвците, когато ги усетя. При все това… Взирах се във втората жена. Прелестното й мургаво лице блестеше срещу мен. В очите й преливаше страх.

Онази сила, която ми позволява да вдигам мъртвите, каквато и да е тя, ми подсказваше, че това тук е зомби, но зрението ми не бе в състояние да потвърди това наблюдение. Направо изумително! Ако Доминга можеше да вдига такива зомбита, значи трябваше да й падна в краката.

На мен ми се налагаше да чакам три дни, преди да съживя труп. Така душата получава възможност да напусне района. Душите обикновено се мотаят наоколо известно време. Три дни е средният период. Нищо не мога да вдигна от гроба, ако душата още присъства. На теория е възможно съживителят да опази душата недокосната, докато вдига тялото — в такъв случай се постига възкресение. Нали се сещате — истинско възкресение, като при Исус и Лазар. В това обаче не вярвах. Или просто си знаех границите.

Взирах се в това зомби и разбрах, че е различно. Душата му още присъстваше тук. Душите си бяха и в двете тела. Как? Как, в името на Исус, го е постигнала?

— Душите. Душите са вътре в телата… — вложих в тези думи цялото отвращение, което изпитвах. Защо да си давам труда да го крия?

— Много добре, chica!

Застанах от лявата страна на Доминга, държейки Енцо под око.

— Как си успяла?

— Душата е уловена в мига, в който е излитала от тялото.

Поклатих глава.

— Това не обяснява нищо.

— Ти не знаеш ли как се бутилират души?

Души в бутилка? Да не се майтапеше? Не, нищо подобно.

— Не знам — постарах се да не прозвучи високомерно.

— На толкова неща мога да те науча, Анита, на толкова много неща!

— Не, благодаря! — отказах. — Ти си заловила душите им, когато си вдигнала телата, и си ги върнала вътре… — карах наслуки, но ми прозвуча правилно.

— Много, много добре. Точно така е — тя ме наблюдаваше толкова внимателно, че чак ми стана неудобно. Празните й, черни очи запаметяваха всяка молекула от мен.

— Защо обаче второто зомби гние? На теория, ако душата е недокосната, зомбито не се разлага…

— Вече не е теория. Доказах я — отвърна Доминга.

Втренчих се в гниещия труп и тя отвърна на погледа ми.

— Тогава защо едната гние, а другата не?

Просто двама некроманти, които обсъждат занаята. Кажи ми дали и ти вдигаш твоите зомбита само при новолуние?

— Душата може да бъде вложена в тяло, после извадена… колкото често ми се прииска.

Взирах се в Доминга Салвадор. Взирах се и се опитвах да удържа ченето си да не увисне, а и да не оставя задавящият ме ужас да се изпише по лицето ми. Тя би умряла от радост, че ме е шокирала. Не исках да й доставя такова удоволствие, без значение каква е причината.