Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Поклатих глава:

— Съжалявам, не разбирам испански.

Тя погали косата ми със свободната си ръка.

— Черна коса, като гарваново крило. Не си подхожда с бледата ти кожа.

— Майка ми беше мексиканка.

— Но не говориш езика й…

Доминга още ме държеше за ръката, а аз си я исках обратно.

— Почина, когато бях съвсем малка. Отгледана съм от народа на баща ми.

— Ясно…

Издърпах си дланта и незабавно се почувствах по-добре. Сеньора Салвадор не ми беше сторила нищо.

Нищичко. Тогава защо ме сърбяха петите? Мъжът с белия кичур стоеше на пост зад сеньората. Ясно го виждах. Ръцете му бяха на видно място. Държах под око задната врата и входа на кухнята. Никой не можеше да се промъкне зад гърба ми. Но косъмчетата по врата ми стърчаха от напрежение.

Погледнах към Мани, но той се взираше в Доминга. Беше сплел ръце върху масата — толкова здраво, че кокалчетата му се белееха.

Имах чувството, че съм на фестивал на чуждестранното кино и липсват субтитри. Горе-долу можех да отгатна какво става, но не бях сигурна дали съм права. Настръхналата кожа на шията ми подсказваше, че някой врътка фокуси. Реакцията на Мани пък нашепваше, че най-вероятно фокусчето е предвидено за него.

Той отпусна рамене. Напрежението в хватката му също спадна. Сякаш го заля видима вълна на облекчение. Доминга се усмихна и зъбите й блеснаха:

— Можеше да станеш също толкова могъщ, mi corazon 12 12 Mi corazon (исп.) — сърце мое — Бел. пр. !

— Не исках силата, Доминга — отвърна той.

Местех поглед от единия към другия, без да знам какво точно е станало току-що. Не бях сигурна и дали искам да знам. Копнеех да вярвам, че незнанието е благословия. Твърде често наистина е така.

Доминга отново извърна черните си очи към мен:

— А ти, chica, ти искаш ли сила?

Напрежението в основата на черепа ми се разля по цялото ми тяло. Имах чувството, че по кожата ми лазят насекоми. По дяволите.

— Не.

Прост и ясен отговор. Вероятно по-често трябва да съм лаконична.

— Вероятно не, но ще закопнееш за нея.

Не ми хареса начина, по който го каза. Каква глупост — да стоя насред слънчевата кухня в седем и половина заранта, и да се страхувам. Но така си беше. Направо червата ми се връзваха на възел.

Доминга се взираше в мен. Очите й си бяха просто очи. Не притежаваха омайващата сила на вампир. Най-обикновени очи и все пак… Космите по врата ми опитаха да изпълзят надолу в гащите. Цялата бях настръхнала и ме заля притеснителна топлина. Облизах устни и отвърнах на погледа на Доминга Салвадор.

Беше като магически шамар. Тя ме изпитваше. Бях минавала през това и преди. Хората са тъй очаровани от професията ми! Убедени, че познавам магията. Не е вярно. Имам общо само със смъртта. Което не е едно и също.

Взирах се в почти черните очи на домакинята и имах чувството, че плувам напред. Беше като да падаш неподвижен. Светът сякаш се завъртя за миг, после се стабилизира. От тялото ми бликна топлина, досущ като намотана на стегнато въже струя горещина. Стрелна се напред към старицата. Удари я здраво и изпитах усещането, че е донякъде като токов удар. Изправих се, зинала за въздух:

— Мамка му!

— Анита, добре ли си? — Мани също се беше надигнал. Леко ме докосна по рамото.

— Не съм сигурна. Какво, по дяволите, ми направи тя?

— Не, ти си тази, която ми посегна, chica — отвърна Доминга. Стори ми се леко пребледняла. По челото й изби пот.

Телохранителят й се отлепи от стената, отпуснал ръце и нащрек.

— Не, Енцо, добре съм! — заяви сеньората задъхано, сякаш бе тичала.

Останах права. Исках да си ида у дома, ако може веднага, много моля.

— Не дойдохме да си играем игрички, Доминга! — обади се Мани. Гласът му бе натежал от ярост и, според мен, от страх. Съгласна бях, особено с последното чувство.

— Не е никаква игра, Мануел! Да не си забравил всичко, на което съм те учила? Всичко, което си бил?

— Нищо не съм забравил, но не съм я довел, за да пострада!

— Дали ще пострада или не, зависи само от нея, mi corazon!

Последното твърдение не ми хареса особено.

— Ти няма да ни помогнеш. Просто ще си играем на котка и мишка. Е, тази мишка си отива! — обърнах се, без да отклонявам вниманието си от Енцо. Той не беше аматьор.

— Не искаш ли да намериш малкото момче, което според Мани е било отвлечено? На три годинки, твърде малко, за да се озове в ръцете на бокор!

Това ме спря. Тя знаеше, че така ще стане. Проклета да е.

— Какво е бокор 13 13 Силен, високопоставен вуду жрец и магьосник — Бел. пр. ?