Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Намръщих се при споменаването на този прякор… или може би беше обида?

— Е, жена ти нарича така Доминга, не аз.

Мани погледна към захвърления небрежно на масата пистолет.

— Да, но ще носиш оръжие, просто за всеки случай.

Изгледах колегата си над ръба чашата.

— За всеки случай.

— Ако се стигне до престрелка, Анита, значи сме загазили. Там гъмжи от телохранители.

— Не смятам да стрелям по някого. Просто ще идем да й зададем няколко въпроса. Това е всичко.

Мани изсумтя.

— Рог favor 9 9 Por favor (исп.) — ако обичате — Бел. пр. , сеньора Салвадор, случайно наскоро да сте вдигали зомби-убиец?

— Я стига, Мани! Знам, че е малко странно…

— Странно ли? — той поклати глава. — „Странно“, казва тя. Ако разсърдиш Доминга Салвадор, странностите ще са само началото.

— Не е задължително да идваш…

— Ти ме повика за подкрепление! — Той ми се ухили с онази негова бляскава белозъба усмивка, която озаряваше цялото му лице. — Не звънна на Чарлз или на Джеймисън. Обади се на мен и, Анита, това е най-хубавият комплимент, който можеш да направиш на един старец!

— Ти не си старец — казах го искрено.

— Е, жена ми все ми повтаря съвсем друго. Росита ми е забранила да ходя на лов за вампири с теб, но не може да ме опази от свързаните със зомбита дейности, поне засега.

Изненадата ми сигурно си пролича, защото Мани продължи:

— Знам какво сте си говорили преди две години, докато бях в болницата.

— За малко да умреш — уточних аз. — А ти колко счупени кости имаше?

— Росита отправи съвсем разумна молба, Мани. Ти имаш да мислиш за четири деца.

— И съм твърде стар, за да коля вампири… — той говореше с ирония, но и с горчивина.

— Никога няма да бъдеш твърде стар за това — отбелязах.

— Приятна мисъл… — колегата ми отпи от кафето си. — Най-добре да тръгваме. Сеньората не бива да ни чака.

— Боже опази! — ухилих се аз.

— Амин!

Взрях се в него, докато той плакнеше чашата си на мивката.

— Да не би да знаеш нещо, което не ми казваш?

— Не — отвърна Мани.

На свой ред изплакнах чашата си, все още втренчена в него. Наясно бях за подозрителната бръчка на челото си.

— Мани?

— Честна мексиканска, не знам нищичко.

— Тогава какво има?

— Нали знаеш, че бях вудун преди Росита да ме покръсти в чистото християнство?

— Да, и?

— Доминга Салвадор не беше просто една от жриците ми. Беше ми любовница.

Позяпах го няколко секунди.

— Майтапиш ли се?

Мани ми отвърна извънредно сериозно:

— Не бих се шегувал с подобно нещо.

Свих рамене. Изборът на съкреватници на познатите ми често ме изумява.

— Значи, затова успя да ми уредиш среща така мълниеносно?

Той кимна.

— Защо не си ми казвал преди?

— Защото можеше да се опиташ да се вмъкнеш там без мен.

— Толкова зле ли щеше да е?

Мани просто ме съзерцаваше с извънредно сериозен поглед.

— Вероятно.

Взех си пистолета от масата и го пъхнах в кобура в панталона. Осем патрона. Браунингът можеше да побере четиринайсет. Но да се върнем в реалността: ако ще ми трябват повече от осем патрона, значи да се пиша мъртвец. Също и Мани.

— Мамка му — прошепнах.

— Какво?

— Имам чувството, че отивам на гости на Торбалан.

Мани завъртя лекичко глава.

— Сравнението си го бива.

Страхотно, ама направо велико изказване! Защо ли изобщо си пъхах главата в бърлогата на лъва? Пред очите ми изплува образът на покритото с кръв плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс. Добре де, знаех защо съм се хванала на хорото. Ако имаше и най-малък шанс момчето още да е живо, лично щях да сляза до ада — стига да ми се отваря и шанс да се върна оттам. Не казах това на глас. Не исках да узная дали адът също е добро сравнение.

В квартала имаше стари къщи — от петдесетте и шейсетте. Моравите бяха покафенели от липсата на вода. Нямаше пръскачки. Цветята в градинките до сградите се бореха да оцелеят. Срещаха се най-вече петунии, мушката и тук-там по някой розов храст. Улиците бяха чисти и спретнати, а само на една пресечка оттук можеха да те гръмнат, ако носиш яке с неправилните цветове.

Бандитската дейност в района на сеньора Салвадор обаче бе прекратена. Дори тийнейджърите с автоматични пистолети се боят от нещата, които не можеш да спреш с куршум, все едно колко добър стрелец си. Муниции със сребърно покритие биха ранили вампир, но няма да го убият. Ще убият ликантроп, но не и зомби. Всъщност даже да насечеш проклетата твар на парчета, разчленените части на тялото ще продължат да пълзят след теб. Виждала съм го на живо. Не е приятна гледка. Бандите бяха оставили сеньората на мира. Край на насилието. В квартала цареше вечно примирие.