Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Терапевтката на Елен Гришъм смяташе, че за пациентката й ще е от полза да се изправи срещу баща си, който я е насилвал като малка. Проблемът се коренеше в това, че от няколко месеца насам човекът почиваше в гроба. Така че аз трябваше да вдигна господин Гришъм от мъртвите и да оставя дъщеричката да му обясни какъв кучи син е бил приживе. Терапевтката смяташе, че това ще има пречистващо въздействие. Е, ако си защитил докторат, сигурно ти се позволява да се изказваш по този начин.

Другите две съживявания бяха по-обикновени; оспорвано завещание и главен свидетел на обвинението, проявил лошия вкус да получи сърдечен удар преди да свидетелства на делото. Все още не беше сигурно дали показанията на едно зомби са приемливи в съда, но хората бяха достатъчно отчаяни да пробват и да си платят за това.

Стоях насред зелено-кафявата морава. Радвах се, че семейството не е било привърженик на пръскачките. Хабене на вода. Може би дори рециклираха кутиите и вестниците? Нищо чудно да бяха почтени граждани-природолюбители. А може и да не бяха.

Един от униформените вдигна жълтата лента с надпис „Не преминавай!“ и ме пусна да изляза. Постарах се да не обръщам внимание на зяпачите и се намъкнах в колата си. Беше скорошен модел „Нова“. Можех да си позволя и по-добра, но защо да си давам труда? Нали върви?

Воланът беше прекалено нагорещен, за да го пипам. Пуснах климатика и оставих колата да се охлади. Всичко, което казах на Долф за Доминга Салвадор беше истина. Нямаше да проговори пред полицията, но не по тази причина се опитах да задържа името й извън играта.

Ако полицията пристигнеше да тропа по вратата на сеньора Доминга, тя би пожелала да научи кой ги е пратил. И щеше да открие кой. Сеньората беше най-могъщата жрица-вудун, която някога съм срещала. Безспорно, събуждането на зомби-убиец се нареждаше сред многото неща, на които бе способна, стига да пожелае…

Честно казано, има и по-страшни неща от зомбита, които могат да припълзят през прозореца ти някоя тъмна нощ. За тази страна на бизнеса знаех толкова малко, колкото можех да си позволя да пренебрегна. Сеньората бе измислила повечето гадости.

Не, не желаех Доминга Салвадор да ми се ядосва. Така че май се налагаше да си поприказвам с нея още утре. Беше малко като да си назначиш среща с Кръстника на вудуто. Или, в този случай — с Кръстницата. Проблемът беше, че тази кръстница не бе особено доволна от мен. Доминга ми бе пращала покани за гостуване в дома й. За присъствие на церемониите й. Аз любезно й бях отказала. Според мен я разочароваше фактът, че съм християнка. Тъй че досега бях успявала да избегна личните срещи.

А сега смятах да питам най-силната жрица-вудун в Щатите, а може би и в цяла Северна Америка, дали не е вдигала някакво зомби. И ако това зомби просто ей-тъй, случайно, скита наоколо и трепе хора, дали не го прави по нейна заповед? Да не бях откачила? Може би. Струваше ми се, че и утрешният ден щеше да влезе в графата на натоварените.

Будилникът се разврещя. Претърколих се, блъскайки наслуки копчетата от горната страна на дигиталния часовник. В името Божие, все някога щях да натисна и онова за прекъсването. Накрая се наложи да се надигна на лакът и всъщност да отворя очи. Изключих алармата и се втренчих в блестящите числа. Шест сутринта. Мамка му. Бях се довлякла вкъщи едва в три. И защо ли съм нагласила събуждане в шест? Не си спомнях. Не съм във върхова форма след само три часа сън. Легнах отново във все още топлото гнездо от чаршафи. Очите ми се затваряха, когато си спомних. Доминга Салвадор.

Тя се беше съгласила да се срещнем днес в седем. Да поговорим на закуска. Измъкнах се от чаршафа и просто поседях една-две минути на ръба на леглото. Апартаментът тънеше в покой. Чуваше се единствено съскането на климатика. Тихо като на погребение…

Станах неохотно, а в мислите ми още танцуваха покрити с кръв плюшени мечета.

Петнайсет минути по-късно вече бях облечена. Винаги взимам душ след като се прибера от работа, без значение колко е късно. Не понасях самата мисъл да си лягам в хубавото, чисто легълце, цялата изплескана със засъхнала пилешка кръв. Понякога кръвта е от коза, но най-често е кокоша.

Спрях се на компромисно облекло — някъде по средата между „демонстрация на уважение“ и „стапяне в жегата“. Щеше да ми е по-лесно, ако не възнамерявах да си нося пистолета. Наречете ме параноичка, но не излизам от къщи без оръжие.

Протърканите фабрично джинси, тенис чорапите и черните „Найки“ бяха лесната част. Маскировката довършваше набедрен кобур на „Ънкъл Майк“, в който кротуваше 9-милиметровия файърстар. Файърстарът ми е резервното подкрепление за браунинга „Хай Пауър“. Той е прекалено голям, за да го пъхам в кобур под панталона, но файърстарът пасва чудесно.