Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Хубава кухня — казах аз.

От мястото си виждах сновящите по моравата хора. Групата бе излязла навън. Високата ограда ги скриваше от любопитните съседи, както бе скрила и убиеца снощи. Един самотен детектив стърчеше пред бляскавата мивка. Записваше си нещо в бележника.

Долф ми махна да погледна по-отблизо.

— Добре — кимнах аз. — Нещо е нахлуло през плъзгащата се стъклена врата. Сигурно е вдигнало страхотен шум. Толкова чупещо се стъкло, дори и ако климатикът е дрънчал… Човек все ще чуе.

— Така ли мислиш? — попита началникът на Привиденията.

— Някой от съседите да е чул нещо? — попитах.

— Никой няма да си признае — уточни Долф.

Кимнах.

— Стъклото се чупи, някой слиза да провери… вероятно мъжът. Сексистките стереотипи умират трудно.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Долф.

— Смелият ловец защитава семейството си — обясних.

— Добре, да речем, че е бил мъжът. После?

— Той влиза, вижда онова, което се е метнало през стъклото, и вика жена си. Вероятно й нарежда да бяга. Да вземе детето и да си обира крушите.

— Защо не й казва да позвъни на полицията?

— Не забелязах телефон в голямата спалня… — кимнах към телефона на стената в кухнята. — Това вероятно е единственият апарат. Налага се да минеш покрай чудовището, за да се добереш до слушалката.

— Давай нататък.

Обърнах се назад да погледна към дневната. Покритият с чаршаф диван едва-едва се виждаше.

— Нещото каквото и да е то, е хванало мъжа. Бързо го е обездвижило, пратило го е в несвяст, но не го е убило.

— Защо да не го убива?

— Я не ме изпитвай, Долф! В кухнята няма достатъчно кръв. Бил е изяден в спалнята. Каквото и да е било това чудо, не е влачило мъртвец до спалнята. Преследвало го е и го е убило там.

— Не е зле, искаш ли да хвърлиш едно око и на дневната?

Всъщност не исках, но не го казах на глас. От жената беше останало доста повече. Торсът беше почти недокоснат. На дланите й бяха нахлузени хартиени пликове. Под ноктите й беше открито някакво вещество. Надявах се от тази находка да има полза. Ококорените кафяви очи се взираха в тавана. Горницата на пижамата влажно прилепваше към мястото, където се бе намирала талията на собственичката на къщата. Преглътнах с усилие и използвах показалеца и палеца си, за да я вдигна.

Гръбнакът на жената блесна под суровата слънчева светлина, мокър и бял, и увиснал — като кабел, който е бил откъснат от щепсела.

Добре.

— Нещо я е разкъсало на части, също като… мъжа в спалнята.

— Откъде разбра, че е мъж?

— Освен, ако не са имали гости, онова ще да е бил съпругът. Не са имали и гост, нали?

Долф поклати глава:

— Доколкото знаем, не.

— Значи трябва да е мъжът. Защото всичките ребра на жената са на място, а също и ръцете й… — помъчих се да преглътна гнева си. Вината не беше на Долф. — Не съм някое от ченгетата ти. Ще ми се да спреш да задаваш въпроси, на които вече знаеш отговорите.

Той кимна:

— Добре де, права си. Понякога забравям, че не си от момчетата.

— Благодаря, за което.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам — и знам дори че си го замислил като комплимент, но можем ли да продължим разговора навън, моля?

— Става — той свали кървавите си ръкавици и ги пъхна в отворената торба за боклук в кухнята. И аз направих същото.

Горещината се залепи за мен като топящ се найлон, но кой знае защо, ми действаше добре. Гълтах на жадни глътки горещия, кипящ въздух. Ах, лято!

— Значи бях прав, че не е човек? — полюбопитства детективът.

Двама униформени полицаи удържаха тълпата далече от моравата и навън на улицата. Деца, родители, хлапета на велосипеди… Приличаше на цирк за извратеняци.

— Не, не е човек. По стъклата на мястото на взлома нямаше кръв.

— Забелязах. Какво значи това?

— Повечето мъртъвци не кървят, изключая вампирите.

— Повечето?

— Е, прясно умрелите зомбита също пускат кръвчица, но вампирите кървят досущ като хората.

— Значи не смяташ, че е било вампир?

— Ако е, значи яде човешка плът. Вампирите не могат да смилат твърда храна.

— Гул?

— Твърде далече сме от гробище, а и в къщата щеше да има повече разрушения. Гулите разкъсват мебелите досущ като диви животни.

— Зомби?

Поклатих глава:

— Честно казано, не знам. Вярно, съществуват разновидности като плътоядни зомбита. Редки са, но се случва…

— Преди време ми каза, че е имало три доказани случая. И при трите зомбитата оставали човекоподобни по-дълго време и не гниели.