Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Той просто се взираше в мен.

— Поне ми отговори на един въпрос!

— Може би. Какъв?

— По-зле ли е от това?

Той явно се позамисли за малко.

— И да, и не.

— Проклет да си!

— Ще разбереш, след като го видиш!

Не исках да разбирам. Бърт беше очарован, че полицията ме иска за щатен сътрудник. Беше ми казал, че ще събера ценен опит, работейки заедно с тях. Засега бях събрала само голяма колекция от кошмари.

Долф тръгна пред мен към съседната стая на ужаса. Всъщност не исках да откривам останалата част от тялото. Исках да си ида у дома. Той се поколеба пред една затворена врата, докато се изравня с него. На вратата имаше картонен силует на зайче — като за Великден. Точно под Зайо висеше бродирано ковьорче с надпис „Стаята на Бебчо“.

— Долф… — успях да смотолевя.

До нас от дневната долиташе приглушен шумът.

— Да?

— Няма нищо, няма нищо — поех си дълбоко дъх и издишах.

Можех да се справя. Щях да се справя. О, Боже, не исках! Докато вратата се отваряше навътре, прошепнах под нос кратка молитва. В живота има мигове, когато единственият начин да преминеш изпитанието е с малко благоволение отгоре. Обзалагах се, че сега е настъпил един такъв миг.

През малкия прозорец струеше слънчева светлина. Завесите бяха бели, с избродирани по ръбовете малки патенца и зайчета. По светлосините стени танцуваха картонени животинки. Нямаше люлка, заместваше я едно от онези легла с перила, които се свалят. Креватче за голямо момче, нали така ги наричат?

Тук нямаше толкова много кръв. Благодаря ти, мили Боже! Кой казва, че никога не отвръщаш на молитвите? Но в квадрата от ярко августовско слънце седеше плюшено мече. Беше покрито с плътен слой кръв. Едното му стъклено око се взираше наоколо и изпъкваше изненадано от копринената изкуствена козина.

Коленичих до него. Килимът не поддаде, не беше просмукан с червено. Защо, дявол го взел, проклетото мече киснеше тук, покрито със съсирваща се кръв? В цялата стая, доколкото забелязвах, нямаше и капчица.

Дали някой простото е поставил така? Вдигнах глава и открих, че гледам към малък бял скрин с чекмеджета с изрисувани по тях зайчета. Явно собствениците са смятали, че щом си започнал декорацията с един мотив, ще е най-добре да се придържаш към него. На бялата боя се виждаше един малък, идеален отпечатък от длан. Припълзях към него и вдигнах ръка нагоре, за да сравня размера. Дланта ми не е толкова голяма, малка е дори за жена, но този отпечатък беше миниатюрен. Две, три, може би четиригодишно дете… Сини стени, значи вероятно момченце.

— На колко е детето?

— На гърба на снимката в дневната пише „Бенджамин Рейнолдс, 3 г.“.

— Бенджамин… — прошепнах и се втренчих в кървавия отпечатък. — В тази стая няма тяло. Тук не е убиван никой.

— Не.

— Тогава защо искаше да огледам? — обърнах се към Долф, както бях на колене.

— Мнението ти не струва нищо, ако не си видяла всичко.

— Това проклето мече ще ми се явява насън!

— И на мен — уточни Долф.

Изправих се, устоявайки на порива да пригладя полата си отзад. Изумително колко пъти съм си пипала неволно дрехите и съм се изплесквала с кръв. Но не и днес.

— Това под чаршафа в дневната тялото на детето ли е? — още докато го казвах, се молех да не е.

— Не — отвърна полицаят.

Благодаря ти, Боже!

— На майката?

— Да.

— А къде е трупът на момчето?

— Не можахме да го намерим… — той се поколеба, после попита: — Дали е възможно тварта напълно да е изплюскала тялото на детето?

— Искаш да кажеш: до степен, в която да не остане нищо за намиране?

— Да — призна Долф.

Стори ми се съвсем лекичко пребледнял. Вероятно и аз не сияех в розово.

— Възможно е, но дори и немъртвите имат граници на апетита си… — поех си дълбоко дъх. — Да сте намирали следи от… повръщано?

— Повръщано? — той се усмихна. — Хубав термин. Не, тварта не е яла, за да повръща след това. Или поне не сме открили такова нещо.

— В такъв случай хлапето вероятно е още наоколо.

— Може ли да е живо? — попита Долф.

Вдигнах очи към него. Искаше ми се да кажа „да“, но знаех, че вероятно отговорът е отрицателен. Спрях се на компромис.

— Не знам.

Долф кимна.

— Дневната ли следва? — поинтересувах се.

— He — той излезе от спалнята, без да каже нито дума повече и аз го последвах.

Къде другаде можех да ида? Само дето не бързах. Ако искаше да си играе на корав тип, безмълвен полицай, тогава, нека си ме чака да го настигна.

Последвах широкия му гръб зад ъгъла, през дневната и към кухнята. Към бара водеше подвижна стъклена врата. Навсякъде имаше стъкла. Бляскавото им сребро хвърляше искри под светлината на поредната капандура. Кухнята беше безупречна, като в реклама от списание, цялата в сини плочки и пищно, светло дърво.