Лоръл Хамилтън: Усмихнатият труп

Всички други жени на сватбата бяха от метър и шейсет нагоре. Може би някои от тях наистина щяха да изглеждат добре. Съмнявах се.

Освен това, което си беше чиста обида, се налагаше да носим и кринолинени обръчи под полите. Приличах на отхвърлена актриса от „Отнесени от вихъра“.

— Ето, изглеждате прекрасно! — госпожа Касиди се завърна и засия срещу мен.

— Изглеждам така, сякаш са ме топнали в „Пептобисмол“ 6 6 Гъст, розов лекарствен сироп, продава се в дрогериите в САЩ без рецепта — Бел. пр. — уточних.

Усмивката й се поокърти по ръбовете. Тя преглътна.

— Май последната ни идея не ви харесва… — говореше много стегнато.

От съблекалните излезе Елси Марковиц. Кейси се влачеше след нея и мрънкаше. Знаех как се чувства.

— О, Анита! — възкликна Елси. — Изглеждаш очарователно!

Страхотно. „Очарователно“ — точно каквото ми се искаше да чуя.

— Благодаря!

— Особено ми харесват панделките на шията ти. Всички ще носим такива, нали знаеш?

— Приеми съболезнованията ми — отвърнах.

Елси се намръщи:

— Мислех, че вървят в комплект с роклята?!

Беше мой ред да се мръщя.

— Говориш сериозно, нали?

Предприемчивата адвокатка доби озадачен вид:

— Е, ама разбира се. Не ти ли харесват роклите?

Реших да не отговарям, защото можеше и да обидя някого. Какво друго, според вас, може да се очаква от жена, която си има съвършено прекрасно име като Елизабет, а предпочита да я наричат с умалително като за крава?

— Госпожо Касиди, това наистина ли е последното нещо, което можем да използваме за маскировка? — попитах аз.

Управителката кимна — еднократно и много решително.

Въздъхнах и тя се усмихна. Победата бе нейна и тя го знаеше. Аз пък знаех, че са ме победили още като видях роклята, но ако ще губя, предпочитам някой да си плати за това.

— Добре, значи приключихме. Това е то. Ще го нося.

Госпожа Касиди засия. Елси се усмихна. Кейси се ухили мазно. Аз пък вдигнах чак до коленете полата с обръча и слязох от платформата. Обръчът се въртеше, все едно роклята бе камбана, а аз бях езичето.

Телефонът звънна. Госпожа Касиди отиде да отговори с приповдигнато настроение и пеещо сърце — щях да се махна от магазина й. Каква следобедна радост!

Още се мъчех да прекарам широката пола през тясната врата, която водеше към съблекалните, когато тя ме повика:

— Госпожице Блейк, за вас е! Детектив сержант Стор.

— Ето, мамо, нали ти казах, че е полицайка? — обади се Кейси.

Не спрях да се обяснявам, понеже Елси ме беше помолила да не го правя — още преди седмици. Смяташе, че дъщеря й е прекалено малка, за да се просвещава що е то съживител, зомби и убиец на вампири. Не че е възможно дете на осем годинки да не знае какво е вампир. Та нали те са общо взето медийното събитие на десетилетието.

Постарах се да долепя слушалката до лявото си ухо, но проклетите цветенца ми се пречкаха. Пресегнах се назад да разкопчея яката, притискайки уреда между врата и рамото си.

— Здрасти, Долф, какво има?

— Убийство — говореше мило, сякаш се кани да пее тенорова партия.

— И що за убийство?

— Мръсно.

Най-сетне успях да се освободя от нашийника и изтървах слушалката.

— Анита, там ли си?

— Аха, просто имам неприятности с облеклото!

— Какво?

— Няма значение. Та, би ли желал да намина към местопрестъплението?

— Е каквото и да го е сторило, не е човек.

— Вампир?

— Ти си специалистката по немъртви. Ето защо искам да дойдеш да хвърлиш едно око.

— Добре, дай ми адреса и пристигам начаса! — забелязах тефтерче с бледорозови листа, украсени с малки сърчица. На края на химикалката имаше пластмасов купидон. — Сейнт Чарлз? На не повече от петнайсет минути от теб съм.

— Добре — той затвори.

— И на теб приятен ден, Долф! — казах аз в слушалката, просто, за да почувствам известно превъзходство. Върнах се в малката стаичка, за да се преоблека.

Днес ми бяха предложили един милион, просто, за да убия човек и да вдигна зомби. След това наминах в сватбения магазин за последната проба. Следваше оглед на убийство. Мръсна работа, както бе уточнил Долф. Явно следобедът се очертаваше много натоварен.

Мръсна работа — така каза Долф. Майстор на подценяването. Навсякъде имаше кръв, плиснала по белите стени като че някой е грабнал кофа с боя и щедро я е разлял. Имаше също и блестящобял диван с бродирани кафяви и златни цветни мотиви. По-голямата част от него бе скрита под чаршаф с твърде пурпурен цвят. Ярък квадрат следобедно слънце се лееше през чистите, лъскави прозорци. Слънчевата светлина придаваше на кръвта черешов цвят и лъскавина.