Лоръл Хамилтън: Усмихнатият труп

Ако някой вампир притесняваше хората, допреди две години просто отивах и набивах на кол кучия му син. Сега трябва да получа съдебно разрешение за екзекуция. Без него ще ме обвинят в убийство, ако ме хванат. Копнеех за добрите стари дни.

На витрината на сватбения магазин имаше руса манекенка, буквално опакована в дантели. Не съм голям любител на дантелите, нито на изкуствените перли, нито на пайетите. Особено на пайетите. Два пъти бях идвала с Кетрин да й помогна за избора на сватбена рокля. Не ми трябваше много време да осъзная, че не съм от помощ. Нито един модел не ми допадна.

Кетрин ми беше добра приятелка, иначе изобщо нямаше да съм тук. Тя ми каза, че ако някога се омъжа, ще си променя мнението. Не мисля, че влюбването те кара да си губиш здравия разум или добрия вкус. Ако някога си купя рокля с пайети по нея, направо ме застреляйте.

Освен това не бих избрала и шаферските рокли, на които се спря Кетрин, но за това вече вината е моя — не бях наблизо, когато ги гласуваха. Работя прекалено много и мразя да пазарувам. Така че се наложи да броя 120 долара плюс данъка 5 5 Жителите на САЩ плащат допълнителен данък върху цената на повечето стоки, един вид ДДС само за местни — Бел. пр. за розова вечерна рокля от тафта. Изглеждаше като избягала от абитуриентски бал.

Прекосих сватбения магазин под съпровода на съскането на климатика и тракането на високите ми токчета по толкова светлосивия килим, че изглеждаше почти бял. Появата ми незабавно бе забелязана от госпожа Касиди, управителката. Усмивката й трепна за миг, преди да я овладее. Представете си, смелата госпожа Касиди ми се усмихваше!

Отвърнах на усмивката й, изпълнена с лоши предчувствия за предстоящия един час.

Госпожа Касиди е на възраст между четиридесет и петдесет, със стегнато тяло и толкова тъмночервена коса, че изглежда почти кафява. Връзва я на кок ниско на врата по маниера, обожаван навремето от Грейс Кели. Управителката си сложи очилата със златна рамка, намести ги по-здраво на носа си и отбеляза:

— Както виждам, госпожица Блейк дойде за последната проба!

— Надявам се наистина да е последна — отвърнах аз.

— Е, ами работим по… проблема. Според мен измислихме нещо… — зад щанда имаше малка стаичка. Полиците вътре бяха натъпкани с покрити с найлон „парадни униформи“. Госпожа Касиди посегна между две еднакви розови рокли и извади моята.

Поведе ме към съблекалните, преметнала роклята през ръка. Вървеше с изправен като дъска гръб. Готвеше се за нова битка. На мен не ми се налагаше да се готвя, винаги съм готова да встъпя в бой. Но схватките за промените в официална дреха, които водехме с госпожа Касиди, стократно надминаваха по мащаб спречкването с Томи и Бруно. Онази сцена можеше да се развие много зле, но не стана така. Гейнър ги бе отзовал — за днес, както се изрази.

Какво ли трябваше да значи това? Вероятно изказването му нямаше нужда от пояснения. Бях оставила Бърт в офиса, все още поразтърсен от фронталния сблъсък. Той не се разправя с мръсната част от работата. Свързаната с насилието. Не. С нея се сблъскваме аз или Мани, или Джеймисън, или Чарлз. Ние, съживителите от „Съживители“ ООД, вършим мръсната работа. Бърт си стои в приятното безопасно кабинетче и праща към нас клиентите и неприятностите. Поне до днес беше така.

Госпожа Касиди окачи роклята на закачалка в една от онези кутийки за преобличане и излезе. Преди да вляза аз, се отвори още една от кутийките и от нея излезе Кейси — приносителката на букета на Кетрин. Беше на осем годинки и направо сияеше. Майка й вървеше плътно по петите й, все още издокарана в деловия си костюм. Елизабет (наричай ме Елси) Марковиц беше висока, жилава, чернокоса адвокатка с маслинен тен. Работеше заедно с Кетрин, а участваше също така и в организацията на сватбата.

Кейси изглеждаше като умалена и смекчена версия на майка си. Тя първа ме забеляза и възкликна:

— Здрасти, Анита? Тази рокля не е ли тъпа?

— Не така, Кейси! — обади се Елси. — Роклята е прекрасна. С всичките тези прелестни розови плисета…

На мен роклята ми приличаше на петуния, натъпкана със стероиди. Смъкнах си сакото и понечих да вляза в собствената си съблекалня, преди да се наложи да изразявам гласно мнението си.

— Пистолетът истински ли е? — попита Кейси.

Бях забравила, че все още е на мен.

— Да — отвърнах.

— Ти полицайка ли си?

— Не.

— Кейси Марковиц, задаваш твърде много въпроси! — усмихната притеснено, майка й я избута покрай мен. — Съжалявам за това, Анита!