Лоръл Хамилтън: Усмихнатият труп

— Нямам нищо против — отвърнах.

Малко по-късно се озовах на ниска платформа пред почти идеален кръг от огледала. С наличието на подходящи розови обувки на висок ток, роклята най-сетне бе добила нужната дължина. Имаше си също и буфан-ръкавчета, както и онова изрязано до раменете деколте… Показваше почти всичките ми белези.

Най-новият все още беше розов и зарастваше. На дясната мишница. Беше просто рана от нож. Те са спретнати и чистички в сравнение с другите, които имам. На ключицата и по лявата ръка имам счупвания. Един вампир ме ухапа и ме тръскаше както куче парче месо. Имам също и следа от изгорено с формата на кръст, тя е на лявото рамо. Един хитър вампирски човек-слуга го бе сметнал за забавно. Аз — не.

Изглеждах като Булката на Франкенщайн на абитуриентски бал. Добре де, може и да не беше толкова зле, но госпожа Касиди смяташе точно така. Смяташе, че белезите ще отклонят вниманието на хората от роклята, от сватбата и от булката. Обаче Кетрин — самата булка — не беше съгласна. Смяташе, че щом сме толкова добри приятелки, и аз заслужавам да присъствам на сватбата. Плащах си добре, за да ме унижават публично. Сигурно наистина бяхме добри приятелки.

Госпожа Касиди ми връчи чифт дълги розови сатенени ръкавици. Навлякох ги, напъхвайки пръсти дълбоко в малките дупчици. Никак не обичам ръкавиците. Карат ме да се чувствам така, сякаш пипам света през завеса. Но яркорозовите чудеса поне скриваха ръцете ми. Белезите изчезваха. Какво добро момиче. Да бе.

Сватбената организаторка развя сатенената пола, надничайки в огледалото.

— Ще свърши работа, поне според мен — тя се изправи и почука начервената си уста с дългия си, лакиран нокът. — Струва ми се, че измислихме с какво да скрием това, ъъъ… ами… — тя махна неопределено към мен.

— Белега на ключицата ми? — помогнах й аз.

— Да — управителката явно изпита облекчение.

За първи път ми хрумна, че госпожа Касиди нито веднъж не е произнасяла думата „белег“. Сякаш това бе нещо мръсно или неприлично. Усмихнах се срещу кръга от огледала. Усещах смеха на върха на езика си.

Госпожа Касиди вдигна нещо, изработено от розова панделка и изкуствени портокалови цветчета. Смехът ми приседна. Попитах:

— Това пък какво е?

— Това — обясни тя, пристъпвайки към мен, — е разрешението на нашия проблем.

— Добре де, ама все пак какво е?

— Ами, украшение във вид на яка.

— Минава около врата ми, така ли?

— Да.

Поклатих глава:

— Няма да я нося.

— Госпожице Блейк, направих всичко по силите си, за да прикрия тази… тази… следа. Шапки, прически, обикновени панделки, корсажи… — управителката буквално разпери ръце. — Направо ще се побъркам!

Виж, в това вярвах. Поех си дълбоко дъх.

— Симпатизирам ви, госпожо Касиди, наистина. Представлявам гигантски трън в задника ви.

— Никога не бих се изразила така!

— Знам, затова аз се изразявам. Но това е най-отвратителното украшение, което някога съм мяркала!

— Е, госпожице Блейк, ако имате по-добро предложение, готова съм да ви изслушам! — Тя криво-ляво скръсти ръце на гърдите си. Ужасното „украшение“ увисна кажи-речи до кръста й.

— Голямо е — отбелязах.

— Ще скрие вашия… — тя стисна здраво устни — белег.

Бях готова да й ръкопляскам. Най-сетне каза мръсната дума. Имах ли по-добри предложения? Не. Нямах. Въздъхнах.

— Сложете ми го. Дължа ви поне един поглед, нали?

Тя се усмихна:

— Моля, вдигнете си косата.

Сторих, каквото ме помоли. Тя закопча „яката“ около врата ми. Дантелата ме гъделичкаше, панделките също, а и дори не исках да се гледам в огледалото. Вдигнах бавно очи и направо зяпнах.

— Благодаря на Бога, че имате дълга коса! Лично ще приготвя прическата ви в деня на сватбата, за да помогне на камуфлажа!

Нещото около врата ми приличаше на кръстоска между кучешки нашийник и най-голямата платнена гривна на света. По врата ми като гъбки след дъжд никнеха розови панделки. Беше ужасно и никакви прически не можеха да променят вида му. Но скриваше белега напълно и идеално. Та-дам!

Просто поклатих глава. Какво да кажа? Госпожа Касиди прие мълчанието ми за комплимент. Трябваше да си има едно наум. Спаси ни звънът на телефона.

— Връщам се след минутка, госпожице Блейк!

Управителката се отдалечи, пристъпвайки безшумно с високите си токове по килима.

Просто се зяпах в огледалата. Косата и очите ми си подхождат — черна коса, и толкова тъмнокафяви очи, че също изглеждат черни. В тази област съм наследила латинската жилка на майка ми. Но кожата ми е бледа — следа от германската кръв на баща ми. Сложете ми малко грим и изглеждам досущ като китайска кукла. Навлечете ми бухнала розова рокля и придобивам деликатен, изтънчен и крехък вид. По дяволите!