Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Дали жената бе способна да седне с тази дреха, без всички да й видят прелестите? Надали.

— Това е Сисъли — представи я Гейнър.

Тя се усмихна ослепително на Бърт, а очите й искряха от беззвучния смях. Обърна се към мен и погледът й угасна, а усмивката изчезна. За миг на лицето й се изписа несигурност. Гейнър я потупа по бедрото. Усмивката отново пламна. Жената кимна грациозно и на двама ни.

— Искам да вдигнеш труп на двеста осемдесет и три години.

Зяпах инвалида и се питах дали разбира какво е казал току-що.

— Ами — обади се Бърт, — това са си почти триста годинки. Много са, като за вдигане на зомби. Повечето съживители изобщо не биха успели да се справят.

— Наясно съм с това — отвърна Гейнър. — Ето защо потърсих госпожица Блейк. Тя ще се справи.

Бърт ме погледна. Досега не бях вдигала толкова стар труп.

— Анита?

— Да, ще успея — кимнах.

Доволен, шефът ми отново се усмихна на Гейнър.

— Само че няма да се заема.

Началството бавно се извърна към мен с повехнала усмивка.

Гейнър още сияеше срещу нас. Телохранителите не помръдваха. Сисъли ме гледаше любезно с безизразни като кристали очи.

— Един милион долара, госпожице Блейк — заяви Гейнър с тихия си, мил глас.

Видях Бърт да преглъща. Стисна здраво облегалките на креслото. Неговата представа за секс са парите. Вероятно току-що бе чул най-високата сума в живота си.

— Нали разбирате какво точно искате, господин Гейнър? — полюбопитствах аз.

Той кимна.

— Ще ви снабдя с бял козел… — все още говореше мило и още се усмихваше. Само че очите му бяха потъмнели — страстни и изпълнени с предчувствие.

Изправих се.

— Хайде, Бърт, време е да си ходим!

Бърт ме сграбчи за ръката.

— Анита, седни, моля те!

Взирах се в дланта му, докато той не ме пусна. Очарователната му маска изчезна и ми разкри притаения отдолу гняв, след което той отново се превърна в господин Любезен бизнесмен.

— Анита! Това е щедро заплащане!

— Белият козел е евфемизъм, Бърт. Става дума за човешка жертва.

Шефът ми погледна към Гейнър, след това пак към мен. Познаваше ме достатъчно добре, за да ми повярва, но не искаше. Каза:

— Не разбирам…

— Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се изисква, за да го вдигнеш. След няколко века единствената „достатъчно голяма“ смърт е човешката жертва — обясних аз.

Гейнър вече не се усмихваше. Не отлепваше от мен черните си очи. Изражението на Сисъли все още бе сладко и щастливо. Има ли някой вкъщи зад тези тъй сини очи?

— Наистина ли искаш да говорим за убийства пред Сисъли? — попитах.

Гейнър ми се ухили — това бе винаги лош знак.

— Тя не може да разбере нито една дума, която казваме. Глуха е.

Зяпнах го неразбиращо и той ми кимна. Момичето ме гледаше с блеснали очи. Говорехме за човешко жертвоприношение, а тя дори не ни разбираше. Ако можеше да чете по устните, значи се прикриваше извънредно умело. Предполагам, че дори и инвалидите и физически обременените, могат да попаднат в лоша компания, но това ми се стори ужасно.

— Мразя жени, които не спират да дърдорят — обясни Гейнър.

Поклатих глава:

— Всичките пари на света не стигат да ме купят, за да работя за вас!

— А не може ли просто да убиеш много животни вместо едно-единствено? — поинтересува се Бърт. Той е много добър бизнес мениджър. Запознат е с дреболиите около съживяването на мъртъвци.

Погледнах го предпазливо:

— Не.

Той стоеше съвсем неподвижен в креслото си. Перспективата да изгуби милион долара сигурно му причиняваше истинска физическа болка, но той я скри. Господин Корпоративен Договарящ.

— Все има начин да се споразумеем — отбеляза. Говореше кротко. Професионална усмивка изкриви устните му. Все още се стараеше да свърши работа. Шефът ми не разбираше какво става.

— Да познавате друг съживител, който би могъл да вдигне зомби на такава възраст? — попита Гейнър.

Бърт ме погледна, след това сведе очи към пода, после пак се извърна към инвалида. Професионалната му усмивка избледня. Вече разбираше, че става дума за убийство. Дали това имаше значение за него?

Винаги съм се питала къде минава границата за Бърт. Предстоеше ми да науча. Фактът, че не знаех дали ще откаже договора би трябвало да ви подскаже доста неща за шефа ми.

— Не — отвърна Бърт тихо, — не. Явно не мога да ви бъда полезен, господин Гейнър.

— Ако е заради парите, госпожице Блейк, мога да предложа повече…

През раменете на шефа ми пробяга конвулсия. Бедният той, все пак успя да се прикрие. Голяма точка за него.