Лоръл Хамилтън: Усмихнатият труп

— Не го правя заради рекламата — заявих.

— Знам. Ти вярваш в тази малка кауза.

— Ти пък си едно снизходително копеле! — отвърнах и сладко му се усмихнах.

Той ми се ухили.

— Знам.

Само поклатих глава. При Бърт е трудно да спечелиш дуел по обиди. Въобще не му пука какво мисля за личността му, стига само да работя за него.

Моряшкосиньото ми сако по идея би трябвало да е летен модел — пълна лъжа. Веднага щом слязох от колата, по гърба ми шурна пот.

Бърт се обърна към мен и присви очи. Способен е да ги затваря до подозрителни цепки. Отбеляза:

— Още си носиш пистолета!

— Сакото го скрива, Бърт. Господин Гейнър няма да забележи!

Потта започна да се събира на езерце под каишите на презраменния ми кобур. Усещах как копринената блуза започва да се топи. Старая се да не нося коприна и кобур по едно и също време. По ръбовете на каишите платът добива един такъв оръфан вид и се набръчква. Пистолетът беше браунинг „Хай Пауър“ 9-милиметров — и обичах да ми е под ръка.

— Стига, Анита, не мисля, че ще ти трябва пистолет посред бял ден, на посещение при клиент! — в гласа на Бърт забелязах бащинска нотка, каквато хората използват при разговор с деца. Ето, малко момиченце, нали знаеш, че това е за твое добро.

Бърт изобщо не го е грижа за моето добруване. Просто не иска да плаши Гейнър. Човекът вече ни беше дал чек за пет хиляди долара. И това — само за да подкараме колата и да поговорим с него. Изводът беше, че ако се съгласим да поемем случая му, ни чакат още пари. Ужасно много пари. Бърт направо пърхаше от радост поради това. Аз бях скептично настроена. В крайна сметка, нали не шефът ще вдига трупа. Аз ще го правя.

Проблемът е, че Бърт вероятно беше прав. Нямаше да ми трябва пистолет посред бял ден. Вероятно.

— Добре де, отваряй багажника!

Той отключи задната врата на почти новото си волво. Вече си бях свалила сакото. Бърт застана пред мен, прикривайки ме от страната на къщата. Бог забранява хората да виждат как си прибирам пищова в багажника. Какво ли ще сторят — ще заключат вратите и ще се развикат за помощ?

Увих каишите около пистолета и го положих в чистия багажник. Миришеше на нова кола — пластмасово и някак нереално. Бърт затвори багажника и аз го зяпнах, сякаш все още виждах пистолета.

— Идваш ли? — попита шефът ми.

— Аха — отвърнах.

Не ми харесва да си зарязвам пищова, независимо каква е причината. Това лош знак ли беше? Бърт ми махна да побързам.

Така и сторих, пристъпвайки внимателно по чакъла — черните ми обувки бяха с високи токчета. На жените им е позволено да обличат шарено, но мъжете получават удобните обувки.

Бърт се взираше във вратата, вече цвъкнал усмивка на физиономията си. Беше най-добрата му професионална усмивка, от която направо капе искреност. Светлосивите му очи блестяха от веселие. Но това беше маска. Той можеше да си я слага и да я сваля все едно щрака шалтер. Би си я включил дори ако му признаете, че сте убили собствената си майчица. Стига, разбира се, да искате и да я вдигнем от гроба.

Вратата се отвори и веднага разбрах колко бърка Бърт по въпроса, че няма да ми трябва пистолет. Пред нас се изпъчи мъж с ръст около метър и седемдесет и пет, но с изпънато по гърдите оранжево поло. Черното спортно сако май му беше прекалено тясно, сякаш още при първото движение шевовете ще се скъсат като кожа на насекомо, което вече я е надраснало. Черните му, прани с киселина 3 3 Доскоро модерен стил в облеклото на „фалшиво“ изтъркани дрехи, обработени с киселина за получаване на ефекта — Бел. пр. джинси разкриваха тясната му талия, все едно някой го бе прищипнал в средата, докато глината е била още мокра. Косата му беше много светлоруса. Огледа ни мълчаливо. Очите му бяха празни и мъртви като на кукла. Под спортното сако мернах за миг презраменен кобур и едва устоях на желанието да сритам Бърт по глезена.

Или шефът ми не забеляза пистолета, или не му обърна внимание. Вместо това се усмихна очарователно на посрещача ни:

— Здравейте, аз съм Бърт Вон, а това е сътрудничката ми Анита Блейк. Доколкото знам, имаме среща с господин Гейнър!

Бодигардът — какъв друг би могъл да бъде — отстъпи от вратата. Бърт прие това за покана и влезе вътре. Последвах го, не съвсем уверена, че ми се иска. Харолд Гейнър беше много богат човек. Нищо чудно, че имаше нужда от телохранител. Може би е получавал заплахи? Или пък е от онези типове, които имат достатъчно пари да държат наоколо наемни мускули, все едно дали им трябват или не?