Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Аз не съм убийца, Гейнър! — заявих.

— Чувал съм едно-друго… — обади се Томи с русата косица.

Стрелнах го с поглед. Очите му все още бяха празни като на кукла.

— Аз не убивам хора за пари.

— Да, но убиваш вампири за пари.

— Законни екзекуции, а и не го правя заради парите — уточних.

Томи поклати глава и се отлепи от стената:

— Чух, че обичаш да промушваш вампири. А и не те е грижа много-много кого ще убиеш, за да ги докопаш!

— Информаторите ми съобщиха, че сте убивали хора и преди, госпожице Блейк — обади се богаташът.

— Единствено при самозащита, Гейнър. Аз не съм убийца.

Бърт вече се беше изправил.

— Мисля, че е време да си тръгваме!

Бруно се надигна с едно плавно движение, като същевременно отпусна големите си черни длани покрай хълбоците и леко ги присви. Бях готова да се обзаложа, че владее някакво бойно изкуство.

Томи вече бе далече от стената. Бе смъкнал спортното си сако, за да разкрие пистолета — досущ като някакъв старовремски стрелец. Беше Магнум 357. Тия пушкала правят наистина огромни дупки.

Просто си стоях и ги зяпах. Какво друго можех да сторя? Сигурно щях да се справя с Бруно, но Томи имаше пистолет, а аз — не. Което горе-долу решаваше спора.

Те се държаха с мен, сякаш съм някаква много опасна личност. С моите метър и петдесет и нещо хич не съм впечатляваща. Вдигни някой и друг мъртвец, убий един-два вампира и хората започват да те смятат за едно от чудовищата. Понякога боли. Но сега… сега криеше определени възможности.

— Наистина ли смятате, че съм дошла невъоръжена? — попитах. Прозвуча съвсем мирно и кротко.

Бруно погледна Томи. Той пък леко сви рамене.

— Не съм я претърсвал.

Чернокожият изсумтя.

— Обаче — допълни Томи, — тя не носи пистолет!

— Би ли заложил живота си? — поинтересувах се. Усмихнах се, когато го казах и пъхнах ръка — много бавно — отзад към кръста си. Нека си мислят, че имам кобур някъде на бедрата. Томи трепна, мърдайки длан покрай собствения си пистолет. Ако посегнеше към него, щяхме да умрем. Имах намерение да се върна от мъртвите и да преследвам Бърт като призрак.

Гейнър се обади:

— Не. Няма нужда днес да умират хора, госпожице Блейк!

— Не — съгласих се и аз, — няма никаква нужда!

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и отдалечих ръка от въображаемия си пистолет. Томи на свой ред я дръпна от истинския си. Браво на нас.

Гейнър се усмихна отново, като мил безбрад Дядо Коледа.

— Разбира се, наясно сте, че няма да има полза да споделяте с полицията!

Кимнах.

— Нямаме доказателство. Дори не ни казахте кого искате да вдигнете от гроба или пък защо.

— Така че въпросът е на кого ще повярват — на вас или на мен… — допълни той.

— А аз съм сигурна, че имате високопоставени приятели. — Усмихнах се, когато го казах.

Неговата усмивка се разшири, разтегляйки дебелите му бузки.

— Разбира се!

Обърнах гръб на Томи и пистолета му. Бърт ме последва. Излязохме под изгарящата лятна жега. Шефът изглеждаше малко нещо стреснат. Почти бях готова да го съжаля. Приятно е да знаеш, че и той си има граници, че не би се захванал с някои неща дори и за един милион долара.

— Наистина ли щяха да стрелят? — попита той.

Говореше спокойно, по-твърдо, отколкото подсказваха леко ококорените му очи. Коравият Бърт. Отключи багажника без дори да го помоля.

— При условие, че името на Харолд Гейнър фигурира в органайзера ни и в компютъра? — извадих пистолета си и надянах сбруята на кобура. — И като не знаят пред кого сме споменали за днешната разходка? — поклатих глава. — Би било твърде рисковано.

— Тогава защо се престори, че имаш пистолет? — той ме погледна право в очите, докато задаваше този въпрос и за първи път видях несигурност на лицето му. Мда, дъртият чувал с кинти имаше нужда от успокоителни слова, само дето те ми бяха свършили.

— Защото, Бърт, можех и да бъркам.

Сватбеният магазин беше точно до 70-та Западна в Сейнт Питърс. Наричаше се „Пътуването на девицата“. Колко сладко. От едната страна го подпираше пицария, от другата — фризьорски салон. Според табелата се казваше „Красота по тъмно“. Прозорците бяха затъмнени и подчертани с кървавочервен неон. Ако желаеше, тук човек можеше да си оправи косата и маникюра при вампир.

Вампиризмът в Съединените американски щати бе законен едва от две години. Все още бяхме единствената страна в света, която го е позволила. Не питайте мен — не съм гласувала за това. Имаме дори движение, целящо вампирите да получат право на глас. Не може да им се взимат данъци, а да не са представени политически и тъй нататък.