Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Усмихнах се:

— Добра памет имаш. Точно така. Плътоядните зомбита не гният, поне докато ги храниш. Или поне не гният толкова бързо.

— А имат ли склонност към насилие?

— Поне засега не са проявявали — отвърнах.

— Зомбитата падат ли си по насилието? — уточни Долф.

— Само ако им наредиш.

— Това пък какво значи? — попита той.

— На зомби може да се нареди да убива хора, стига съживителят да има достатъчно сила.

— Зомби като оръжие?

Кимнах:

— Да, нещо такова.

— Че кой би измислил подобно клане?

— Не съм сигурна какво се е случило тук — заявих.

— Знам. Но кой е способен на това?

— Ами, дявол го взел, аз например бих могла да се справя, но не бих го сторила. А и никой от достатъчно способните ми познати не би се осмелил.

— Остави на нас да преценим — отбеляза детективът. Беше си извадил малкото тефтерче.

— Сериозно ли искаш да ти изброя имената на приятелите си, та да ги питаш да не би случайно да са вдигали зомби и да са го пращали да убива тези хора тук?

— Ако обичаш!

Въздъхнах:

— Не мога да повярвам! Добре, значи — аз, Мани Родригес, Питър Бърк и… — спрях, миг преди да изрека последното име.

— Какво има?

— Нищо. Просто си спомних, че точно тази седмица трябва да ходя на погребението на Питър Бърк. Той е мъртъв, значи надали е сред заподозрените.

Долф ме гледаше изпитателно, а на лицето му ясно бе изписано подозрение.

— Сигурна ли си, че това са всички имена, които ще ми изброиш?

— Ако се сетя за още някого, ще те известя — заявих.

Придадох си най-невинното ококорено изражение. Ето, нямам нищо в ръкава.

— По-добре да го сториш, Анита!

— Естествено!

Долф се ухили и поклати глава:

— Кого защитаваш?

— Себе си — отвърнах.

Той ми се стори озадачен. Нека кажем просто, че не искам да настройвам някого срещу себе си.

— Кого?

Вдигнах глава към ясното августовско небе:

— Смяташ ли, че ще вали?

— По дяволите, Анита, нуждая се от помощта ти!

— Вече ти я дадох.

— Името!

— Още не. Първо ще проверя и ако ми се стори подозрително, обещавам да споделя с теб.

— Е, ти си самата щедрост, нали? — по бузите на ченгето пълзеше червенина. Досега не бях виждала Долф да се ядосва. Боях се, че ми предстои да присъствам на грозна сцена. — Първата жертва беше бездомник. Сметнахме, че е припаднал от пиене и гулите са го докопали. Намерихме го точно до едно гробище. Случаят е ясен, нали? — повишаваше тон с всяка следваща дума. — След това открихме онази двойка — тийнейджъри, спипани да се натискат в колата на хлапето. Мъртви, все още не особено далече от гробището. Повикахме изтребител 7 7 Има се предвид изтребител на вредители: хлебарки, плъхове, гули… — Бел. пр. и свещеник. Случаят приключен… — Долф заговори по-тихо, но все едно беше преглътнал крясъците си. Гласът му бе напрегнат и почти задавен от гняв: — А сега и това. И е същата твар каквото и да е то, мътните го взели. Но се намираме на километри от най-близкото проклето гробище. Не е гул, а и ако те бях извикал при първия или втория случай, това клане нямаше да се случи. Ама смятах, че ставам по-добър в свръхестествените дивотии. Вече съм понатрупал опит, но не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен… — той мачкаше бележничето в огромните си лапи.

— Това е най-дългата реч, която някога съм чувала от устата ти — заявих.

Долф почти се засмя:

— Нуждая се от името, Анита!

— Доминга Салвадор. Тя е вуду жрица на целия Среден Запад. Но ако пратиш полицията при нея, няма да говори с теб. Нито един от хората в списъка няма да разговаря с вас.

— Но с теб ще разговарят?

— Да — признах.

— Добре, тогава най-добре до утре да си надушила нещо.

— Не знам дали ще успея да си уредя среща толкова бързо.

— Или успяваш, или отивам аз — настоя Долф.

— Добре де, добре, ще се справя все някак!

— Благодаря, Анита! Поне сега има откъде да започнем.

— Може изобщо да не е зомби, Долф! Просто предполагам наслуки.

— Че какво друго може да е?

— Ами, ако по стъклата бе имало кръв, щях да предположа, че е ликантроп 8 8 Общо название за хората, способни да сменят облика си: върколаци, плъхолаци и др. — Бел. пр. .

— О, страхотно, точно това ми трябваше — развилиял се превръщан!

— Да, но по стъклата няма кръв.

— Значи вероятно е някакъв вид немъртвец — кимна Долф.

— Именно.

— Е, говори с тази Доминга Салвадор и ми докладвай незабавно.

— Слуш-шам, сержант!

Долф ми спретна една гримаска и се прибра в къщата. По-добре той, отколкото аз. Аз имах задача само да се прибера у дома, да се преоблека и да се приготвя за събуждане. Тази вечер, след падането на мрака, щяха да ме чакат трима клиенти, строени за… или по-правилно е да се каже „легнали“?