Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Носеха се легенди за латиноамериканска банда, която смятала, че има защита срещу гри-гри 10 10 Вид вуду талисман — Бел.пр. . Твърди се, че бившият водач на бандата е още в мазето на Доминга и от време на време изпълнява по някоя заповед. Той е чудесна жива демонстрация за всяко хлапе, дето се мисли за голяма клечка.

Лично аз никога не съм виждала сеньората да вдига зомби. Но пък не съм я виждала и да вика змиите. И предпочитам положението да си остане такова.

Двуетажната къща на сеньора Салвадор се намираше насред около половин акър. Приятно, просторно дворче. На фона на варосаните бели стени като червен огън пламтяха мушката. Червено и бяло, кръв и кост. Сигурна бях, че и случайните минувачи долавят символичния смисъл. Във всеки случай, на мен ми се разкриваше.

Мани паркира колата си на алеята зад кремава „Импала“. Двойният гараж беше боядисан в бяло, за да подхожда на къщата. На тротоара момиченце на около пет годинки бясно караше напред-назад триколесно велосипедче. Две малко по-големи момченца седяха на стълбите, които водеха към верандата. Спряха да играят и ни погледнаха.

На верандата зад тях стоеше мъж. Носеше презраменен кобур, сложен върху синя безръкавна блуза. Малко нещо нагло. Трябваше му само примигваща неонова табела: „Лош тип“.

На тротоара забелязах драсканици с тебешир. Пастелени кръстове и неразгадаеми диаграми. Приличаха на детски рисунки…, но не бяха. Вероятно пламенни фенове на сеньората бяха нарисували обожествителни знаци пред къщата й. Около рисунките стояха стопени до бучки остатъци от свещи. Момичето с колелцето караше напред-назад през рисунките. Нормално, а?

Последвах Мани през изгорената от слънцето ливада. Малката с велосипедчето вече също ни гледаше с неразгадаемо изражение на кафявото си личице.

Колегата ми свали слънчевите си очила и се усмихна на мъжа:

— Buenos dias, Антонио! Доста време мина!

— Si — отвърна Антонио. Имаше басов и задавен глас. Силно загорелите му ръце бяха скръстени пред гърдите. Така дясната длан се намираше точно до дръжката на пистолета.

Използвах Мани за прикритие и за всеки случай доближих ръка до собственото си оръжие. Девизът на бойскаутите е „Винаги готов!“. Или това беше девизът на морските пехотинци?

— Станал си силен и хубав мъж! — отбеляза Мани.

— Баба казва, че трябва да ви пусна вътре — отвърна Антонио.

— Тя е мъдра жена — съгласи се партньорът ми.

Младежът сви рамене:

— Тя е Сеньора… — и ме огледа любопитно. — А тази коя е?

— Синьорита Анита Блейк. — Мани отстъпи, за да изляза аз напред.

Така и сторих, отпуснала дясната си ръка край хълбока, сякаш ми е нервно, но това беше единственият начин да я държа близо до пистолета.

Антонио сведе очи към мен. В погледа му се четеше гняв — и нищо повече. Дори не се доближаваше до изражението на телохранителите на Харолд Гейнър. Усмихнах се.

— Приятно ми е да се запознаем!

Той подозрително ми се намръщи за миг, после кимна. Продължих да му се усмихвам и по лицето му полека също се разля усмивка. Смяташе, че флиртувам с него. Оставих го да си мисли така.

Той каза нещо на испански. Аз можех само да се усмихвам и да клатя глава. Говореше тихо и в тъмните му очи се появи искрица, а на устните — извивка. Не беше необходимо да владея езика, за да знам, че са ми направили предложение. Или са ми нанесли обида.

Мани целият се скова и вратът му се зачерви. Каза нещо през стиснати зъби.

Сега беше ред на Антонио да се изчерви. Посегна към пистолета си. Изкачих две стъпала и го хванах за ръката, сякаш нямах представа какво става тук. Мускулите му бяха напрегнати като натегнати жици.

Заслепих го с усмивка, без да разхлабвам хватката си. Той прехвърли поглед от Мани към мен, но аз не го пуснах, докато китката му не се озова до хълбока. Едва тогава той реши да ми целуне ръка. Плъзна устни по опакото на дланта ми, но не отлепяше очи от Мани. Беше разгневен, направо преливаше от ярост.

Антонио носеше пистолет, но беше аматьор. Аматьорите с оръжие в крайна сметка ги убиват. Питах се дали Доминга Салвадор знае това? Сигурно е факир на вудуто, но се обзалагам, че няма голяма представа от оръжия и какво се изисква, за да ги ползваш редовно. Е каквото и да се искаше, Антонио не го притежаваше. Би убил човек като стой, та гледай. Без да трепне. Но не по нужната причина. По аматьорски повод. Разбира се, мъртвецът пак ще си остане мъртъв…

Той ме изкачи горе при себе си на верандата, все още стиснал ръката ми. Беше лявата. Нека си я държи цял ден ако ще.