Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Доминга се усмихна.

— Наистина ли не знаеш, а?

Поклатих глава.

Усмивката й се разшири, направо сияеше от удоволствие.

— Сложи си дясната ръка с дланта нагоре на масата, рог favor!

— Ако знаеш нещо за момчето, просто ми кажи. Моля!

— Ако издържиш едно-две изпитания, ще ти помогна.

— Що за изпитания? — надявах се, че прозвучах толкова подозрително, колкото бях настроена.

Доминга се засмя — буен и весел смях. Подхождаше си с всичките весели бръчки по лицето й. Очите й направо сияеха. Защо ли имах чувството, че се надсмива над мен?

— Хайде, chica, няма да те нараня! — каза тя.

— Мани?

— Ще те предупредя, ако стори нещо, което ще ти навреди!

Доминга вдигна поглед към мен — нещо като озадачено учудване.

— Чувала съм, че можеш да вдигаш по три зомбита на нощ, и то всяка нощ. При все това си истинска новачка.

— Незнанието е благословия — заявих.

— Седни, chica. Няма да те боли, обещавам! Няма да те боли.

Обещание за по-болезнени процедури по-късно. Седнах.

— Всяко закъснение може да коства живота на момченцето! — опит да призова добрата й страна.

Доминга се наведе към мен.

— Наистина ли смяташ, че детето е още живо?

Според мен тя нямаше добра страна. Отдръпнах се назад. Не можах да се сдържа, а не можех и да я излъжа.

— Не.

— Значи разполагаме с време, нали?

— Време за какво?

— Ръката ти, chica, рог favor, и след това ще отговоря на въпросите!

Поех си дълбоко дъх и положих дясната си длан на масата. Доминга се държеше загадъчно. Мразя, когато хората са загадъчни.

Тя извади изпод масата малка черна кесия, която сякаш бе държала в скута си през цялото време. Сякаш го бе планирала предварително.

Мани се взираше в торбата, сякаш от нея ей-сега ще изпълзи нещо гнусно. Доминга Салвадор наистина извади отвътре нещо гнусно.

Беше талисман — гри-гри, изработено от черни пера, парчета кост и мумифицирано птиче краче. Поне в първия миг предположих, че е пиле, но видях черните дебели нокти. Значи някъде наоколо имаше ястреб или орел с дървен крак.

Привидя ми се как жрицата забива ноктите в плътта ми и цялата се стегнах, за да се дръпна. Но тя просто положи гри-грито в отворената ми шепа. Пера, парчета кост и сух ястребов крак. Не беше лигаво. Не болеше. Всъщност почувствах се като глупачка.

След това го усетих — топлина. Гадното нещо се затопляше, както си стоеше в шепата ми. Секунда преди това беше хладно.

— Какво му правиш?

Доминга не отговори. Погледнах я, но тя се взираше настоятелно в ръката ми. Като котка, която ще скочи.

Пак се втренчих в гри-грито. Пръстите на крака се размърдаха, разтвориха се, пак трепнаха. Движеше се в ръката ми!

— Мамка му!

Искаше ми се да скоча. Да метна ужасното нещо на пода. Но не го сторих. Седях си, цялата настръхнала, с препускащо в гърлото сърце и оставих гадорията да мърда в шепата ми.

— Добре… — казах задавено, — издържах малкото ти изпитанийце. А сега разкарай това дяволско нещо от мен!

Доминга внимателно вдигна талисмана. Внимаваше да не докосне мен. Не знам защо, но се забелязваше какви усилия полага.

— По дяволите, по дяволите! — промърморих под нос. Изтрих длан в корема си, докосвайки пътьом и скрития наблизо пистолет. Беше успокояващо да знам, че ако лошото стане много лошо, мога просто да я гръмна. И то преди съвсем да ми е изкарала ангелите.

— Сега можем ли да се хванем за работа? — успях да кажа почти спокойно. Точка за мен.

Доминга люлееше талисмана в шепи.

— Накара пръстите да се движат. Страхуваш се, но не си изненадана. Защо?

Какво можех да кажа? Нищо, което исках тя да узнае.

— Имам усет към мъртвите. Реагира спрямо мен като някои хора, дето четат мисли.

Тя се усмихна.

— Наистина ли вярваш, че способността ти да вдигаш мъртъвци е като четенето на мисли? Театрални номера?

— Аз вдигам мъртъвци, сеньора. Това е просто професия.

— Всъщност сама не си вярваш.

— Е, старая се — признах.

— Била си изпитвана и преди! — каза го като твърдение.

— Баба ми по майчина линия ме изпита, но не с това — посочих към застиналия подвижен крак. Изглеждаше като някоя от изкуствените ръце, дето си ги купуваш в „Спенсърс“. Сега, когато не се намираше у мен, можех да се преструвам, че просто вътре са скрити малки батерийки. Да бе.

— Тя вудун ли беше?

Кимнах.

— Защо не си учила при нея?

— Имам вроден дар да вдигам мъртъвци. Това не влияе на религиозните ми предпочитания.

— Ти си християнка. — Доминга го каза така, че да прозвучи като нещо лошо.