Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Трябва да ви претърся за оръжия, Мануел!

— Ясно — съгласи се Мани.

Качи се на верандата и Антонио отстъпи, спазвайки дистанция помежду им, да не би случайно колегата ми да му се нахвърли. Така аз получих чисто пространство за изстрел в гърба на младежа. Невнимание: при други обстоятелства — смъртоносно.

Той накара Мани да се облегне на перилата на верандата — като при полицейска проверка. Антонио знаеше какви ги върши, но претърсването беше гневно, съпроводено с твърде бързи, поривисти движения, сякаш самото докосване до тялото на партньора ми го вбесяваше. Да, старият Тони тънеше в омраза…

Изобщо не му и хрумна да ме опипа за оръжие.

Тцъ-тцъ.

От къщата излезе още един тип. Според мен беше към петдесетте. Носеше бял потник, заметнат с разкопчана риза. Ръкавите бяха навити чак догоре. По челото му блестеше пот. Обзалагах се, че пистолетът е на кръста му. Точно на челото черната му коса бе разделена от чисто бял кичур.

— Какво те бави толкова, Антонио? — Имаше плътен глас и силен акцент.

— Претърсих го за оръжие.

По-възрастният мъж кимна.

— Тя е готова да приеме и двама ви.

Антонио отстъпи встрани, заемайки отново поста си на верандата. Когато го подминах, измляска след мен като при целувка. Усетих как Мани се стегна, но влязохме в дневната, без да стрелят по нас. Бяхме яхнали вълната.

Дневната бе просторна, от лявата страна имаше маса за хранене. Имаше дори и настенно пиано. Чудех се кой ли свири. Антонио? Нъц.

Последвахме мъжа по къс коридор към просторна кухня. По черно-белите плочки на пода тежко се виеха златни ивици слънчеви лъчи. И плочките, и самата кухня бяха стари, но уредите бяха съвременни. До стената в дъното стоеше един от онези луксозни хладилници с ледогенератор и чучур за студена вода.

Всички уреди бяха бледожълти — „Житно жълто“, „Есенен бронз“.

На кухненската маса седеше жена на около шейсет години. Слабото й кафяво лице беше цялото във весели бръчки. Чисто бялата коса бе стегната на опашка в основата на врата й. Седеше като глътнала бастун на стола си, а тънките й кокалести ръце бяха положени на масата. Изглеждаше ужасяващо безопасна. Сладка стара баба. Ако и една четвърт от слуховете за нея бяха верни, тя използваше най-страхотната маскировка, на която някога съм попадала.

Усмихна се и протегна ръце. Мани излезе напред и прие жеста, отърквайки устни в кокалчетата й.

— Радвам се да те видя, Мануел! — Тя говореше с плътен глас, контраалт с галещ кадифен акцент.

— Аз също, Доминга! — той я пусна и седна срещу нея.

Жената ме стрелна бързо с черните си очи. Все още стоях на прага.

— Така значи, най-сетне дойде при мен, Анита Блейк!

Много странно изказване. Спогледахме се с Мани. Той примигна безразлично. Явно нямаше представа какво е намислила домакинята ни. Страхотно.

— Не знаех, че ме чакате с нетърпение, сеньора!

— Чувала съм легенди за теб, chica 11 11 Chika (исп.) — буквално „пиленце“; хлапе, девойче Бел. пр. . Изумителни истории! — в черните й очи забелязах искрица… усмивката й подсказваше, че изобщо не е безопасна.

— Мани? — попитах.

— Не съм бил аз.

— Не, Мануел вече не говори с мен. Малката му женица забранява! — последното бе казано с гняв и горчивина.

О, Боже! Най-могъщата вуду жрица в Средния Запад се държеше като обидена любовница. Мамка му. Тя извърна към мен гневния си поглед.

— Всички, които се занимават с вудун, в крайна сметка идват при сеньора Салвадор.

— Аз не се занимавам с вудун.

Тя се разсмя. Бръчките по лицето й се вдълбаха още повече при този изблик на веселие.

— Ти вдигаш мъртъвците, зомбита — и не се занимаваш с вудун. О, chica, какъв майтап!

По тона й съдех, че наистина се забавлява. Много се радвах, че съм хвърлила малко светлина в деня й.

— Доминга, казах ти защо пожелахме да се срещнем. Бях съвсем ясен… — поде Мани.

Тя му махна да замълчи и се наведе към мен:

— О, Мануел беше много предпазлив по телефона! Съвсем ясно подчерта, че не сте тук, за да участвате в някой от варварските ми ритуали! — горчивината в гласа й бе достатъчно остра да се пореже човек. — Ела тук, chica! — протегна ми едната си ръка, не двете.

Дали трябваше да я целуна, както бе сторил Мани? Не смятах, че съм дошла на среща с папата.

Тогава осъзнах, че не искам и да я докосвам. Доминга Салвадор не беше сторила нищо лошо. При все това мускулите на раменете ми бяха напрегнати до болка. Страхувах се — и не знаех от какво.

Пристъпих и се ръкувах с нея, без да знам какво да правя след това. Кожата й беше топла и суха. Все още стискайки ръката ми, Доминга ме придърпа и ме настани на най-близкия до нея стол. Каза нещо с тихия си, плътен глас.