Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Така си е — надигнах се. — Ще ми се да кажа, че ми е било приятно, но не е вярно!

— Задай въпросите си, chica!

— Какво? — смяната на темата ми дойде твърде внезапно.

— Питай онова, което си дошла да ми кажеш! — обясни сеньората.

Погледнах към Мани.

— Ако тя казва, че ще отговори, значи ще отговори — той не изглеждаше особено доволен от развоя на събитията.

Седнах отново. Още една обида и се махах оттам. Но ако сеньората наистина щеше да помогне… о, мътните го взели, тя си играеше с тъничката нишка на надеждата. А след онова, което видях в дома на Рейнолдс, аз бях готова да се вкопча с две ръце в нея…

Бях намислила да съм колкото се може по-любезна, формулирайки въпроса, но сега не ми пукаше.

— Да си вдигала зомбита през последните няколко седмици?

— Няколко — съгласи се Доминга.

Добре. Поколебах се преди следващия въпрос. Усещането, което изпитах, докато нещото мърдаше в шепата ми, пак се върна. Потрих длан в крачола си, сякаш можех да избърша и допира. Какво ли беше най-лошото, което сеньората щеше да ми стори, ако я обидех? По-добре да не питам.

— А случайно да си пращала някое зомби със задача… за мъст? — ето, вижте само колко любезна формулировка!

— Нито едно.

— Сигурна ли си?

Доминга се усмихна:

— Щях да си спомням, ако съм пуснала от гроба убийци.

— Зомбитата убийци не е задължително да са били убийци приживе — обадих се.

— О? — тя вдигна прошарените си вежди. — Нима си така добре запозната с вдигането на зомбита „убийци“?

Преборих се с желанието да се свия като хваната в лъжа ученичка.

— Само с едно.

— Разкажи ми!

— Не — заявих твърдо. — Не, не смятам да обсъждам тази случка!

Това си беше мой личен кошмар, който нямах намерение да споделям с някаква вуду бабишкера. Реших да променя малко темата:

— Вдигала съм убийци. Те не са по-жестоки от обичайните немъртви.

— Колко мъртъвци си повикала от гроба? — поинтересува се Доминга.

Свих рамене:

— Нямам представа.

— Кажи ми, ъъъ… — тя явно търсеше подходящата дума, — приблизително.

— Наистина нямам представа. Стотици са.

— Хиляда?

— Може и да са, не съм следила бройката — признах.

— А дали твоят началник в „Съживители“ ООД ги брои?

— Предполагам, че всичките ми клиенти имат досиета, да — съгласих се.

Доминга се усмихна.

— Живо ме интересува точната цифра. С какво би навредило?

— Ще проверя, ако е възможно.

— Такова послушно момиче! — тя се изправи. — Не, не съм събуждала това твое „убийствено“ зомби. Ако това е създанието, което похапва граждани… — тя се усмихна, почти се разсмя, сякаш й прозвуча забавно. — Но познавам хора, които никога не биха говорили с теб. Хора, които са способни да извършат този ужасен подвиг. Ще ги разпитам и те ще ми отговорят. Ще науча истината от тях и ще ти препредам тази истина, Анита!

Изрече името ми с придихание и провлачено: Йъниигъ. Прозвуча екзотично.

— Много благодаря, сеньора Салвадор!

— Но ще искам една услуга в замяна на тази информация — допълни тя.

Скоро щеше да изрече нещо неприятно, бях готова да се обзаложа.

— И каква ще е тази услуга, сеньора?

— Искам да преминеш още едно изпитание.

Зяпнах я в очакване да продължи, но не последва нищо повече. Попитах:

— И що за изпитание е това?

— Ела долу и ще ти покажа — говореше сладко като мед.

— Не, Доминга! — обади се Мани. Вече се бе изправил. — Анита, нищо, което сеньората ще ти каже, не си струва това, което иска от теб.

— Мога да говоря с хора и твари, които няма да разговарят с нито един от вас. Каквито сте ми добри християни!

— Хайде, Анита, не ни трябва помощта й! — колегата ми тръгна към вратата.

Не го последвах. Мани не беше видял изкланото семейство. Не беше сънувал цяла нощ окървавени плюшени мечета. Аз сънувах. Не бих могла да си тръгна, ако имаше някакъв шанс сеньората да ми помогне. Независимо дали Бенджамин Рейнолдс беше жив или мъртъв. Важното беше, че онази твар ще убива отново. И се обзалагах, че има нещо общо с вудуто. Това не беше моята област. Имах нужда от помощ, и то бързо.

— Анита, хайде! — Мани ме хвана за ръката и ме дръпна към вратата.

— Разкажи ми за изпитанието!

Доминга се усмихна триумфално. Знаеше, че съм паднала в капана. Знаеше, че няма да си тръгна, докато не получа обещаната от нея помощ. По дяволите.

— Нека се оттеглим в мазето и ще ти обясня изпитанието там.

Хватката на Мани се стегна.

— Анита, не знаеш какво правиш! Прав беше, но…